— Разбира се, Шон не беше в това състояние от дрогата, а от скръб. Най-тежката мъка. Тази, която те разяжда и убива, защото са отнели плът от плътта ти.
Тя дръпна нервно от цигарата си.
— Когато отново видях Шон, още не бяхме почнали ремонта на къщата. Със съпруга ми Андре току-що я бяхме придобили и бяхме решили да използваме последните почивни дни на годината, за да изхвърлим ненужните неща.
— Вие ли бяхте единствените наследници на Адриано?
Исабела кимна утвърдително.
— Родителите на братовчед ми бяха мъртви, а той нямаше братя и сестри. Тъй като процедурата по наследяването беше продължителна, когато получихме къщата, в нея си стояха всичките му вещи. И точно от тях се интересуваше Шон.
Гаспар бе обзет от силно вълнение. Със сигурност бе на прага на важно откритие.
— Шон не се впусна в дълги словоизлияния — каза Исабела. — Той ми показа снимки на малкия Джулиан, като ми обясни, че не вярва в официалната версия за смъртта на сина си.
— Каза ли ви защо?
— Каза ми само, че Адриано тайно е подновил разследването.
Нощта сякаш се спусна изведнъж. В някои от околните градини гирлянди от крушки осветиха елхите, храстите и оградите.
— Какво точно търсеше Шон у вас?
— Искаше да погледне вещите на Адриано. Да види дали, преди да умре, не е оставил нещо, свързано с новото му разследване.
— Вие повярвахте ли му?
— Всъщност не — отговори тя тъжно. — Както вече ви казах, той не беше на себе си, държеше се толкова смахнато, че имах чувството, че е изпаднал в делириум или си говори сам. Ако трябва да съм съвсем честна, той дори малко ме уплаши.
— И все пак го пуснахте — досети се Кутанс.
— Да, но докато претърсваше къщата, заведох децата на разходка в „Ист Ривър Плаза“. Съпругът ми го наблюдаваше.
— Знаете ли дали Шон е намерил нещо?
Тя се усмихна разочаровано.
— Във всеки случай създаде пълен безпорядък! Беше отворил всички чекмеджета, всички шкафове, бе ровил навсякъде. Според Андре, като си тръгвал, заявил, че е намерил това, което е търсел.
Гаспар почувства как напрежението му нараства.
— И какво е било то?
— Документи, мисля.
— Какви документи?
— Не знам. Андре ми каза за някаква папка, която Шон прибрал в кожената си чанта.
— Не знаете ли какво е съдържала тя? — настоя Кутанс.
— Не и не искам да знам. Каквото и да е било в нея, то няма да върне мъртвите, нали?
Гаспар предпочете да не отговори и на свой ред попита:
— Пазите ли още вещите на братовчед ви?
Исабела поклати отрицателно глава.
— Отдавна изхвърлихме всичко. Честно казано, освен колата и хубавия американски хладилник Адриано не притежаваше кой знае какво.
Разочарован, драматургът осъзна, че се е въодушевил твърде рано и че няма да научи нищо повече от братовчедката на Сотомайор.
— Може ли да поразпитате мъжа си заради мен, за да разберете дали не си спомня нещо друго?
Като се загърна зиморничаво с анорака си, Исабела кимна утвърдително. Гаспар записа номера на мобилния си телефон върху цигарената кутия.
— Много е важно — каза натъртено той.
— Какъв е смисълът да се рови отново? Детето е мъртво, нали?
— Sans doute — отвърна Кутанс на френски и й благодари за помощта.
Исабела съпроводи с поглед странния посетител и угаси фаса си в една керамична саксия. Той беше казал „sans doute“. Тя имаше добри познания по френски език, но логиката на този израз все така й убягваше. Всеки път, когато го чуеше, се чудеше защо sans doute означаваше peut-etre, а не sans aucun doute. Трябваше да попита съпруга си за това.
Пенелопе
„След Пикасо има само Бог.“
Често се подигравах на тази фраза на Дора Маар, но днес разбирам целия трагизъм в думите на бившата муза на каталонския гений, защото и аз чувствам същото. След Шон Лоренц остана само Бог. И тъй като не вярвам в Бог, след Шон Лоренц няма нищо.
В стремежа си да избягам от твоя призрак, почти забравих колко чувствителна бях към твоята живопис, Шон. Но откакто този Гаспар Кутанс ми показа последната ти картина, тя не престава да ме преследва. Смъртта наистина ли е такава? Бяла, нежна, успокояваща, сияйна? На това място, където, изглежда, не съществува страх, ли се намираш сега, Шон? А нашият син с теб ли е? От вчера съм се вкопчила в тази мисъл.
Тази нощ спах много добре, защото взех решение и от това ми олекна. Прекарах сутринта с усмивка на уста, кърпейки моята рокля на цветя. Онази, с която бях, когато ме видя за първи път в Ню Йорк на 3 юни 1992 г. И знаеш ли какво? Тя е все така ефектна като преди! Намерих и старото си кожено яке, но не и ботите „Док Мартенс“, които носех онзи ден. Замених ги с ботинките от патинирана кожа, които ти харесваха, и излязох. Взех метрото на станция „Порт дьо Монтрьой“, след това дълго вървях, „Леко и оскъдно облечена“, въпреки декемврийския студ.