Всички пиеси на Гаспар разглеждаха темите за безсмислието, трагичността и самотата на човешкото съществуване. Те отразяваха отвращението му към безумието на времето, в което живееше, и бяха лишени от илюзии, оптимизъм, добри чувства и щастлив край. Но въпреки безнадеждността и сарказма, които лъхаха от тях, пиесите му бяха забавни. Разбира се, те не бяха „Женихът“, „Клетка за луди“ или излъчваните в „На театър тази вечер“, но бяха изпълнени с живот и динамика. По думите на Карън творбите му създаваха у зрителите впечатлението, че могат да бъдат свободни, а у критиците — че са интелигентни. Може би това бе причината за възторга на публиката и на най-известните актьори, които буквално се биеха да играят в провокативните му пиеси.
Автобусът прекоси Сена. Булевард „Араго“ с тъжната си и нелепа коледна украса напомни на Гаспар колко ненавиждаше този период от годината и това, в което се беше превърнал този празник — вулгарен търговски бълвоч. После автобусът спря на площад „Данфер-Рошро“, точно пред входа на катакомбите. Малка група демонстранти, наобиколили Белфорския лъв, размахваха знамена на Общата конфедерация на труда, „Форс Увриер“ и Федерацията на работещите в сферата на образованието. Шофьорът спусна стъклото на прозореца си, за да разговаря с полицая, който регулираше движението. От дочутия разговор Кутанс разбра, че авеню „Мен“ и всички подстъпи към Кулата Монпарнас са блокирани.
Вратите на автобуса се отвориха с пневматично съскане.
— Крайна спирка, всички да слязат! — обяви весело шофьорът, оставяйки пътниците си на незавидната им съдба.
Отвън бурята бушуваше с още по-голяма сила.
4
Поради стачката и блокирането на местата за преработка на отпадъците Париж тънеше в мръсотия. Пред ресторантите, входовете на жилищните сгради и витрините на магазините се издигаха планини от боклук. Разочаровани и изпълнени с отвращение и възмущение, някои туристи дори си правеха иронични селфита пред препълнените с отпадъци контейнери.
Маделин вървеше под поройния дъжд по улица „Грьонел“, като влачеше куфара си на колелца, чието тегло сякаш се увеличаваше с по един килограм на всеки сто метра. Тя обаче храбро бе решила, че няма да се огъне пред това препятствие. За да си вдъхва кураж, Маделин съставяше наум програмата си за следващите няколко дни. Щеше да се разходи на остров Сен Луи, да гледа мюзикъл в „Шатле“, пиеса в театър „Едуард VII“, изложбата на Ерже в Гран Пале, филма „Манчестър край морето“ в някое кино и да посети няколко малки ресторантчета. Имаше нужда престоят й в Париж да мине добре. Беше дошла тук, надявайки се да си почине и да се възстанови. Тя приписваше на този град магически способности.
Маделин продължи пътя си, като се мъчеше да не мисли за медицинската процедура, на която й предстоеше да се подложи. Когато подмина улица „Бургон“, дъждът внезапно спря, а щом стигна до улица „Шерш Миди“, дори плахо се показа слънцето, което я накара да се усмихне. Тя потърси в смартфона си адреса на сайта за отдаване на жилища под наем, откъдето си бе избрала къщата.
„Квартира в Париж“ — това бе искането, което бе въвела в търсачката преди месец, когато бе решила да си намери място, където да отседне. След няколко десетки кликвания и половин час навигация бе попаднала на сайта на агенция за недвижими имоти, специализирана в предлагането на нетипични квартири. Наемът на избраната от Маделин къща значително надвишаваше бюджета й, но тя толкова й беше харесала, че не можеше да си представи да отседне някъде другаде. Страхувайки се да не я изпусне, веднага бе платила с кредитната си карта, за да я резервира.
В имейла, потвърждаващ резервацията, фигурираха както адресът на жилището и указания как да стигне до него, така и кодът за достъп. Според описанието сградата се издигаше на улица „Жан Ебютерн“ — сляпа уличка, преградена с желязна врата, точно срещу ресторанта „При Дюмоне“. Маделин забеляза вратата с лющеща се боя и без да откъсва очи от екрана на телефона си, набра четирицифрения код, който я отключваше.
Щом вратата се затвори зад гърба й, тя се озова в един свят, излязъл от друго време. Маделин веднага бе запленена от пищната зеленина — орлови нокти, бамбук, жасмин, магнолии, екзотични храсти, като чойзия, пиерис японика, летен люляк, — които придаваха на мястото пасторален селски облик, сякаш бе на хиляди километри от шумния град. Като пое по настланата с каменни плочи пътека, тя видя четири къщи — едноетажни вили, обградени от зеленчукова градина, чиито фасади бяха почти скрити под завеса от бръшлян и пасифлора.