— Той ми предаде само две!
Тя въздъхна. Кутанс не беше я предупредил за това!
— Ще разбера от него какво се е случило — обеща Маделин. — Междувременно може ли да ми изясните нещо. Бяхте ми казали, че след смъртта на Лоренц сте прибрали вещите му от хотела.
— Точно така, взех дрехите и тефтера му.
— От хотел „Бридж Клъб“ в Трайбека?
— Да, дори настоях лично да претърся стаята му.
— Спомняте ли си номера й?
— Шегувате ли се? Това беше преди една година!
Хрумна й друга идея.
— Когато парамедиците са се опитали да реанимират Лоренц на 103-а улица, знаете ли дали са намерили у него някакви лични вещи?
— Носел е само портфейла си — заяви категорично Бенедик.
— Да сте чували за картонена папка или кожена чанта?
Последва дълго мълчание.
— Вярно е, че Шон имаше една чанта с дълга дръжка, с която никога не се разделяше. Стар модел „Берлути“ — подарък от жена му. Не знам къде се дяна тя. Защо питате за нея? Продължавате да разследвате ли? Заради статията в „Паризиен“?
— Коя статия?
— Сама ще видите. Междувременно искам да ми върнете последната картина от триптиха!
— Мисля, че не сте в позиция да изисквате каквото и да било — отвърна ядосано Маделин и затвори.
Тя разтърка очи, опитвайки се да възстанови хода на разсъжденията си. Ако историята, разказана от Исабела на Кутанс, беше вярна, от момента, в който Шон бе взел документите от дома на Сотомайор, до смъртта му бяха минали по-малко от двайсет и четири часа. Времето бе достатъчно, за да може художникът да ги предаде на някого. Или пък беше скрил някъде чантата си. Такава постъпка съответстваше на нейната представа за състоянието на Лоренц през последните дни от живота му — вманиачен, объркан, параноичен човек. Но къде я е скрил? Шон отдавна е нямал убежища в Ню Йорк, нямал е роднини, приятели, нито дом. Имаше само едно решение. Най-простото — Шон беше скрил документите в хотелската си стая.
„Трябва да пробвам нещо. Веднага!
Маделин стана и се отправи към фоайето. Зад внушителната дървена рецепция властваше Лорън Ашфорд, както пишеше на баджа й — невероятно висока и красива млада жена, която сякаш въплъщаваше класата и изискаността на „Бридж Клъб“.
— Добро утро, госпожо.
— Добро утро. Госпожица Грийн от стая 31 — представи се Маделин.
— С какво мога да ви бъда полезна?
Тонът на Лорън беше учтив, но не и сърдечен. Тя носеше зашеметяваща тъмносиня рокля, която беше по-подходяща за някой подиум през „Седмицата на модата“, отколкото за фоайето на хотел. Маделин си спомни за костюма на Кралицата на нощта в спектакъла „Вълшебната флейта“, който беше гледала в Ковънт Гардън.
— Преди една година, на 19 декември, в хотела ви е отседнал художникът Шон Лоренц.
— Напълно е възможно — каза рецепционистката, без да вдигне поглед от монитора си.
— Бих искала да знам в коя стая е бил настанен.
— Нямам право да предоставям такава информация, госпожо — отвърна Лорън, като натъртваше на всяка сричка. Отблизо прическата й изглеждаше невероятно изискана — сложна конструкция от усукани кичури и плитки, прихванати с шноли и фиби, инкрустирани с диаманти.
— Разбирам — каза с въздишка Маделин.
Всъщност изобщо не разбираше. Дори изпита неистовото желание да сграбчи за косата Кралицата на нощта и да разбие главата й в монитора на компютъра й.
Тя се отказа да продължи разговора и излезе на тротоара пред хотела, за да запали цигара. Когато портиерът й отвори голямата двукрила врата, я посрещна суровият студ. „Цената за пушенето“, помисли си младата жена, докато ровеше в джобовете си за запалката. Точно тогава усети, че телефонът й вибрира — две позвънявания за два есемеса, които пристигнаха един след друг.
Първият беше дълго послание от Луиза — испанската медицинска сестра от Клиниката по репродуктивна медицина, която я информираше, че шестнайсет от взетите й овоцити са използваеми. Клиничният биолог предлагаше да оплоди половината от тях със сперматозоидите на анонимния донор и да замрази останалите.
Маделин се съгласи и се възползва от възможността да спомене болката, която я измъчваше. Сестрата веднага отговори: „Причината може да е инфекция или хиперстимулация. Елате в клиниката.“
„Не мога — написа Маделин, — не съм в Мадрид.“
„Къде сте?“ — попита Луиза.
Младата жена предпочете да не отговори. Вторият есемес съдържаше добра новина. Той бе изпратен от Доминик By.
„Здравей, Маделин. Ако си наблизо, ела да се видим около 8 часа сутринта в парка Хобокен.“