Тя веднага откликна: „Здравей, Доминик. Вече си станал?“
„На път съм към фитнеса“ — отговори агентът от ФБР.
Маделин красноречиво завъртя очи. Някъде беше чела, че в 5 часа сутринта в Ню Йорк се наблюдавало рязко увеличение на потреблението на електроенергия, което отчасти се дължало на дейността на фитнес залите, които хората посещавали все по-рано.
„Имаш ли някаква информация за мен?“
„Не по телефона, Маделин.“
Осъзнавайки, че няма да получи нищо повече, тя приключи разговора: „Добре, ще се видим по-късно.“
С цигара между устните, младата жена си даде сметка, че е загубила запалката си. Тъкмо се канеше да се върне във фоайето, когато пред очите й блесна пламъче, пронизващо за миг студения утринен въздух.
— Взех я от салона. Бяхте я изпуснали на стола — съобщи младото пиколо, поднасяйки пламъчето към лицето й.
Маделин запали цигарата си и му благодари с кратко кимване.
Хлапакът нямаше двайсет години. Беше го забелязала малко по-рано — открит поглед, непослушен кичур коса на челото, съблазнителна и закачлива усмивка, която сигурно завърташе главата на момичетата.
— Шон Лоренц беше в стая 41 — съобщи той, като й върна запалката.
3
Отначало Маделин си помисли, че й се е причуло, и го помоли да повтори.
— Художникът е бил настанен в апартамент 41 — каза пиколото. — Ъглов апартамент като вашия, но се намира на горния етаж.
— Откъде знаеш това?
— Просто имам добър слух. Снощи на рецепцията господин Кутанс зададе на Лорън същия въпрос като вас и това му отговори тя.
Маделин не можеше да повярва на ушите си — Кутанс бе успял да накара да говори онази наперена жена на рецепцията! По дяволите! Тя си представи сцената: със сакото си марка „Смалто“, с тъжния си поглед и уханието на лавандула, Гаспар явно бе изиграл пред девойката патетичния номер със съблазняването. Беше се представил за нещо като добросърдечен застаряващ красавец и умел фокусник и номерът му беше успял.
— Той попита ли нещо друго?
— Помоли да отиде в стаята, но Лорън му отказа.
Маделин изпита леко злорадство — все пак обаянието на Кутанс си имаше граници.
— Как се казваш?
— Кайл — отвърна пиколото.
— Отдавна ли работиш тук?
— От година и половина, но само в почивните дни и през ваканциите.
— През останалото време учиш ли?
— Да, в Нюйоркския университет.
Младокът имаше светлозелени очи, които те пронизваха, а усмивката му бе по-скоро лукава, отколкото добросърдечна.
— Миналото лято част от четвъртия етаж беше наводнена — каза той, сякаш тя му беше задала някакъв въпрос. — Беше истински потоп.
Въпреки своята младост Кайл я караше да се чувства неудобно. Изумрудените му очи излъчваха интелект, но в тях се долавяше и някаква стаена заплаха.
— Накрая се оказа, че причината е в климатичната инсталация — продължи той. — Беше се запушила една дренажна тръба. Трябваше да се ремонтират таваните на няколко помещения, в това число и на 41-ва стая.
— Защо ми разказваш това?
— Ремонтът продължи три седмици. За късмет бях там, когато зидарите намериха нещо над един от окачените тавани. Беше кожена чанта. Тогава предложих аз да я занеса на рецепцията.
— Но я запази за себе си — отгатна Маделин.
— Да.
Сега вече разбра накъде биеше той. Зад уж невинния флирт на младежа долови нещо друго — пресметливост, порочност, ледена студенина.
— Чантата наистина беше много хубава, макар че на места беше протрита и нацапана с боя. Но днес хората харесват точно това, забелязали ли сте? Никой не харесва новото. Сякаш бъдещето е нашето минало.
Той замълча, оставяйки думите му да окажат своя ефект.
— Поисках деветстотин долара за нея в иБей и чантата веднага се продаде. Знаех на кого е принадлежала, защото името на собственика беше избродирано от вътрешната страна, сякаш той я беше получил като подарък.
— Отвори ли чантата?
— Вече бях чувал за Шон Лоренц, но честно казано, не познавах картините му. Затова отидох да видя някои от тях в музея „Уитни“ и бях много изненадан. Те буквално са разтърсващи, защото…
— Не е нужно да ми преразказваш статията в Уикипедия — прекъсна го тя. — Просто ми кажи какво намери в чантата.
Дори и да се подразни, Кайл не го показа. Той отговори с престорена искреност:
— Странни неща. Толкова угнетяващи, че си знаех, че рано или късно някой ще се заинтересува от тях. Така че вчера, когато чух въпроса на господин Кутанс, веднага се сетих за тях и се върнах у дома, за да взема това.