— Ще взема спарка — каза Маделин.
Не й трябваше да се затруднява с голяма кола.
— Всъщност е останал само пикапът — отговори Майк, проверявайки в компютъра си.
— Преди малко ми казахте друго!
— Да, но не съм погледнал добре — отвърна служителят, докато дъвчеше химикалката си. — Другите вече са запазени.
Маделин примирено му подаде кредитната си карта. Така или иначе, щеше да приеме дори камион с ремарке.
След като взе ключовете на пикапа, тя обиколи бавно няколко улици, докато свикне с управлението на мастодонта, и след това пое по магистралата, която на нивото на Трайбека свързваше Манхатън с Ню Джърси.
За събота, 24 декември, движението беше повече от нормално. След по-малко от четвърт час младата жена стигна до противоположния бряг и намери място на паркинга на фериботния терминал.
Маделин никога досега не беше идвала в Хоубоукън. Когато напусна паркинга, тя бе запленена от красотата на пейзажа. От брега на Хъдсън се откриваше спиращ дъха изглед към Манхатън. Слънцето, отразено от стените на небостъргачите, придаваше на гледката нереален вид, като обагряше в алено сградите и разкриваше и най-дребните им детайли като в хиперреалистичните картини на Ричард Естес, който запечатваше като на снимка реалността сред изобилие от златисти отблясъци.
Тя измина стотина метра по дългата крайбрежна алея с дъсчена настилка, осеяна с тревни островчета, която гледаше към парка Хайн Лайн и Гринуич Вилидж. Оттук гледката беше опияняваща. Достатъчно бе да обърнеш глава на юг, за да видиш символите на американската история — сиво-зеленият силует на Статуята на Свободата, осветяваща света, и малкият остров, през който бяха преминали предците на сто милиона жители на страната. Обикновено това място бе пълно с велосипедисти и практикуващи джогинг хора, но тази сутрин лютият студ бе възпрял повечето от тях.
Маделин приседна на една от пейките на крайбрежната алея, вдигна качулката на анорака си, за да се предпази от леденото дихание на Хъдсън, и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Студът беше толкова остър, че щипеше очите й. По бузата й се търкулна пареща сълза, но тя не беше породена нито от тъга, нито от униние. Тъкмо обратното.
Макар да бе ужасно да го признае, перспективата да разследва Горския цар я беше ободрила. Това бе искрата, която бе чакала, която бе събудила ловния й инстинкт. Въпреки че и самата тя бе изумена от този факт, именно този инстинкт бе нейното определящо качество. И тя винаги го бе знаела.
Човек трудно можеше да избяга от истинската си природа. Ето например Гаспар Кутанс — въпреки привидната му студенина той беше много емоционален. Мизантроп, който твърдеше, че мрази човечеството, но всъщност обичаше хората и веднага се бе развълнувал от историята на един баща, сломен от смъртта на сина си. Тя самата не беше направена от същото тесто. Изобщо не беше сантиментална. Беше ловец на едър дивеч. Във вените й течеше черна кръв. В главата й непрестанно бушуваше кипяща лава, която не можеше да бъде нито охладена, нито канализирана.
Това, което бе разказала на Кутанс, не беше лъжа. Преследването на убийци съсипваше живота ти, но не по причините, които обикновено се изтъкваха. Преследването на убийци те опустошаваше, защото те караше да осъзнаеш, че всъщност и ти си убиец. И това ти харесва. И този факт бе наистина тревожен. „Който се сражава с чудовища, трябва да внимава да не стане чудовище.“ Максимата на Ницше изглеждаше изтъркана, но въпреки това констатацията й си оставаше вярна. Докато течеше преследването, човек не беше по-различен от този, когото преследваше. И този извод придаваше горчив вкус на всички победи. Дори когато си мислиш, че си го победил, зародишът на злото си оставаше неизкоренен. Вътре в теб. Post coitum omne animal triste est.
Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Трябваше да слезе на земята. „Бъди реалистка, малката. Няма да разрешиш сама случай, който е изпилил нервите на всички профайлъри в страната.“ И все пак… Маделин не можеше да се избави от мисълта, че й се предлага на тепсия уникален случай. Случай, какъвто всеки детектив на света мечтае да му се падне поне веднъж в живота. В сравнение с това нищо друго не съществуваше — нито изкуственото оплождане, нито перспективата за спокоен живот сред биберони и пелени.
Над всичко надделяваше жаждата за кръв.
Опиянението от лова.
— Здравей, Маделин.
Нечия ръка я потупа по рамото и я накара да подскочи. Унесена в мислите си, тя не беше чула стъпките на Доминик By.
2
Гаспар бе изтръгнат от прегръдките на съня от звъна на телефона му — бесен ритъм на самба, от който изпита ужасното чувство, че се събужда насред карнавала в Рио. Докато отвори очи и вземе апарата, се включи гласовата поща. Той дръпна настрани пердетата и без да изслуша съобщението, веднага набра номера. Беше Исабела Родригес, симпатичната братовчедка на Адриано Сотомайор.