Обективно погледнато, отговорите бяха малко или по-скоро само един — Лоренц е искал да я даде за лабораторен анализ. Но какво е смятал, че ще намерят? Вероятно кръв или друг генетичен материал.
Гаспар присви очи. В ума му взе да се оформя друга история, противоположна на тази, която си беше представил преди и в която му се искаше да вярва. Може би Шон Лоренц никога не беше молил Сотомайор за помощ. Може би дори бе подозирал, че бившият му приятел е играл някаква роля в отвличането на сина му. През ума му мина една налудничава хипотеза: Сотомайор е бил съучастник на Беатрис Муньос! Беше ли правдоподобен такъв сценарий?
Пред очите му се заниза поредица от беззвучни филмови кадри, сякаш наблюдаваше пробни копия. Беатрис зад волана на вана си с малкия Джулиан отзад / Обляната в кръв ръчичка на детето с едно отрязано пръстче / Ванът пристига на брега при устието на Нютаун Крийк, преди да паркира до един „Додж Чарджър“ / Сотомайор излиза от колата си и помага на Муньос да напъхат детето в багажника му / Изцапаната с кръв плюшена играчка на Джулиан, забравена на земята…
Той премигна и видението му изчезна. Преди да си съчинява сценарии, трябваше да намери доказателства. Продължи да размишлява, но този път разглеждайки загадката от друг ъгъл. Шон беше цивилен, а не полицай. За да направи анализ на постелката, е трябвало да потърси частна лаборатория. Гаспар стисна с две ръце главата си, опитвайки се да свърже отново всички елементи на своето разследване. Шон се бе отбил у семейство Ланглоа на 22 декември, ден преди смъртта си. Ако е отишъл в някоя лаборатория, това вероятно е било на следващия ден. Пред очите му изплува една картина — тефтерът на Шон, където на датата 23 декември бе отбелязана срещата с тайнствения лекар Стокхаузен.
Той извади мобилния си телефон, влезе в гугъл — новият му най-добър приятел — и въведе в търсачката няколко комбинации от ключови думи: „Манхатън“, „лаборатория“, „ДНК“, „Стокхаузен“. След няколко секунди намери това, което търсеше — адреса в Горен Ист Сайд на лабораторията за съдебна хематология „Пелетие енд Стокхаузен“.
Той отвори нейната интернет страница. Според публикуваната презентация лабораторията бе специализирана в „генетични анализи за идентифициране на хора“. Изпълнявайки поръчки от ФБР, съдилищата и Министерството на правосъдието, тя редовно участваше в съдебни разследвания, за да идентифицира и анализира биологичните следи от местопрестъпления. Частните лица най-често прибягваха до услугите й за установяване на родствени връзки. В една от рубриките на сайта можеха да се прочетат биографиите на двамата основатели на лабораторията: Елиан Пелетие, бивш главен фармацевт в монреалската болница „Сен Люк“, и Дуайт Стокхаузен, доктор по биология, завършил университета „Джон Хопкинс“.
Гаспар се обади в лабораторията и се добра до секретарката на Стокхаузен. Трябваше да прибегне до вече изпробваната лъжа, че е писател, работещ по биографията на художника Шон Лоренц, и в тази връзка би искал да говори с д-р Стокхаузен.
Секретарката го посъветва да изпрати имейл и да заяви писмено искането си. Кутанс настоя тя да запише телефонния му номер и да предаде устно молбата му на лекаря. Служителката го увери, че това ще бъде направено, и му затвори.
— Върви на майната си! — промърмори той под носа си.
В същия момент получи есемес от Маделин. Тя искаше да й даде координатите на братовчедката на Сотомайор, Исабела. Верен на линията на поведение, която бе възприел, той устоя на изкушението да й се обади, за да разбере повече подробности, и просто й изпрати телефонния номер, за който го молеше.
Тъй като чаят му беше изстинал, Кутанс вдигна ръка, за да поръча друг, но ръката му замръзна във въздуха. В продължение на почти минута очите му бяха приковани върху стотиците бутилки, наредени на специални поставки на стената зад бармана: ром, коняк, джин, ликьори „Бенедиктин“ и „Шартрьоз“. Интензивните им цветове, блестящи като диаманти, направо го хипнотизираха. Ароматни, огнени напитки, които пламтяха в стъклените си бутилки: арманяк, калвадос, абсент, кюрасо, вермут, коантро.
За миг си позволи да повярва, че ще мисли по-добре след глътка алкохол. За кратко вероятно щеше да е така, но ако започнеше да пие отново, разследването му щеше да излезе от стриктния, аскетичен и добродетелен път, по който бе поел. Въпреки това златисто-кехлибарените отблясъци на уискито го привличаха неустоимо. Чувстваше се слаб. Това бе характерно за отказването — опасността, че алкохолният глад ще те изненада в най-неочаквания момент. В стомаха му сякаш зейна пропаст. Взе да се задушава, главата му бучеше, по челото и слепоочията му изби пот.