Той познаваше вкуса на всяка напитка, на всяка марка. Онзи мек и плътен японски бленд, дървесните нотки на шотландския сингъл малц, ясно изразените аромати на ирландското уиски, медения вкус на стария бърбън, портокалово-прасковения привкус на „Чивас“.
Също като предния ден, Гаспар преглътна мъчително и разтри раменете и врата си, за да преодолее треперенето. Но този път бурята не отмина мигновено, както го беше връхлетяла. Той вече не се владееше. Въпреки всичките си усилия бе на път да се предаде.
Точно тогава телефонът му иззвъня. На екрана се появи непознат номер.
— Да? — каза Гаспар, имайки чувството, че гласът му едва се провира през свитото му гърло.
— Господин Кутанс? Обажда се Дуайт Стокхаузен. Имате ли свободно време точно преди обяд?
2
Маделин спусна сенника, за да се предпази от блясъка на слънчевите лъчи. Светлината беше повсеместна, ярка, ослепителна, изпълваща цялото й зрително поле.
Вече два часа пътуваше с пикапа към Лонг Айлънд. Пред очите й се разкриваха контрастни гледки — ту отчайващо грозни, ту смайващо красиви. Впечатляващите имения на милионерите се редуваха с курортни селища, излезли сякаш от 50-те години, и с апокалиптични пейзажи — бели пясъчни плажове, които се простираха до безкрая под белезникавото небе. След като подмина Уестхемптън, тя измина двайсет километра, прекосявайки градчетата Саутхемптън и Бриджхемптън, разположени едно след друго върху дългата ивица земя край Атлантическия океан.
На завоя към един пясъчен път джипиесът издаде пресеклив звук. Маделин си помисли, че се е загубила, и вече търсеше място, където да обърне, когато видя старческия дом. Беше голяма, стара сграда с дървена облицовка, заобиколена от борове и брези, която се издигаше на петдесет метра от плажа.
Тя паркира близо до дърветата и затръшна вратата на пикапа. Девствената атмосфера на мястото веднага я заплени. Под млечнобялото небе вятърът бушуваше, като непрестанно променяше формата на дюните и насищаше въздуха с аромата на йод и морска луга. Нова интерпретация на пейзаж на Каспар Дейвид Фридрих, нарисувана от Едуард Хопър.
Маделин се изкачи по стълбите, които водеха към входа. Нямаше звънец, нито домофон, само обикновена врата с олющена боя и рамка с разкъсана противокомарна мрежа, която изскърца, когато я отвори. Озова се в пусто фоайе, където миришеше на влага.
— Има ли някой?
Първоначално единственият отговор беше фученето на вятъра, който заплашваше да изтръгне прозорците от пантите им.
После в горния край на стълбите се появи мъж с дълга, рижа коса. Облечен със смачкана униформа на санитар със съмнителна белота, той държеше в ръка кутийка „Д-р Пепър“.
— Добър ден — поздрави Маделин. — Може би съм сгрешила адреса.
— Не — отвърна санитарят, слизайки по стълбите. — Вие сте в дома за възрастни хора „Ейлънрок Хаус“.
— Човек би казал, че тук не е много населено.
Лицето на мъжа щеше да изглежда малко страшно — покрито с белези от заздравели рани и акне, — ако не беше изненадващо кроткият поглед на небесносините му очи.
— Аз съм Хорас — представи се той, като завърза с ластик рошавата си коса.
— Маделин Грийн.
Мъжът постави кенчето с напитката си на една дъска, която играеше ролята на рецепция.
— Повечето пансионери напуснаха — обясни той. — Домът ще бъде закрит в края на февруари.
— О, така ли?
— Сградата ще бъде разрушена, за да се изгради луксозен хотел.
— Много жалко.
Хорас направи гримаса.
— Мафиотите от Уолстрийт заграбват целия район. Всъщност те заграбват цялата страна! И избирането на този страхливец Тад Копланд няма да сложи край на това.
Маделин не посмя да стъпи на хлъзгавата почва на политиката.
— Дойдох да посетя една от вашите обитателки — госпожа Антонела Бонинсеня. Тя тук ли е?
— Нела ли? Да, мисля, че тя последна ще си тръгне. — Той погледна часовника си. — Леле! Съвсем забравих за обяда й! По това време на деня ще я намерите на верандата. — Хорас посочи към дъното на фоайето. — Минете през трапезарията и ще стигнете там. Да ви донеса ли нещо за пиене?