— Не бих отказала една кока-кола.
— Диетична ли?
— Нормална! Имам още мегдан да дебелея, нали? — отвърна тя, като посочи колана на джинсите й.
— Не исках да кажа това — каза с усмивка санитарят и изчезна в кухнята.
Голямата обща стая на приземния етаж напомняше на стар семеен хотел от типа „полупансион с изглед към морето“, намиращ се в Беноде или Уитстабъл — масивни греди на тавана, самостоятелни, изработени от плавей маси, застлани с покривки на мидички. Тук присъстваше и неизбежният „морски“ декор, сякаш заимстван от стари броеве на списание „Изкуство и декорация“ от 90-те години: лампи със стъклени глобуси, прашни платноходки в бутилки, месингови компаси, препарирана риба меч, гравюри с епични рибарски сцени от времето на „Моби Дик“.
Когато излезе на остъклената, разтърсвана от вятъра веранда, Маделин изпита чувството, че е стъпила на палубата на тримачтов кораб, попаднал насред ураган. С напуканите си стени и течащ покрив верандата сякаш всеки момент щеше да потъне.
Седнала на малка маса в далечния край на терасата, Нела Бонинсеня беше крехка стара дама с мише лице и прекалено уголемени от дебелите като лупи стъкла на очилата й очи. Тя бе облечена с тъмна, износена рокля с кръгла якичка, а коленете й бяха завити с вълнено одеяло на шотландско каре. Старицата бе потънала в четенето на дебел роман — „Градът, който никога не спи“ от Артър Костело.
— Добър ден, госпожо.
— Добър ден — отвърна старата жена, като вдигна поглед от книгата си.
— Харесва ли ви романът?
— Той е една от любимите ми книги. Чета го за втори път. Жалко, че авторът вече не пише.
— Мъртъв ли е?
— Не, чувства се опустошен. Децата му са загинали при автомобилна катастрофа. Дошли сте да ми биете инжекцията ли?
— Не, госпожо, казвам се Маделин Грийн и съм следовател.
— И най-вече англичанка.
— Точно така, как разбрахте?
— По вашия акцент, мила. Вие сте от Манчестър, нали?
Маделин кимна утвърдително. Обикновено не й харесваше да е толкова лесно разгадаема, но старицата не го беше казала, за да я обиди.
— Съпругът ми беше англичанин — добави Нела. — Той беше родом от Престуич.
— Значи е обичал футбола.
— Живееше само за „Манчестър Юнайтед“ от славните му времена.
— Тези на Райън Гигс и Ерик Кантона?
Старата жена се усмихна закачливо:
— По-скоро на Боби Чарлтън и Джордж Бест!
Маделин отново стана сериозна.
— Дойдох да ви видя, защото разследвам един случай — отвличането и убийството на сина на Шон Лоренц. Това говори ли ви нещо?
— Художникът? Разбира се. Знаете ли, че Джаксън Полък е живял наблизо? Загинал е при автомобилна катастрофа в Спрингс, на десет километра от тук. Пътувал с любовницата си със стария си „Олдсмобил Кабриолет“. Карал пиян и…
— Чувала съм тази история — прекъсна я младата жена, — но това е било през 50-те години на миналия век. Шон Лоренц беше съвременен художник.
— Мислите ли, че изкуфявам, скъпа?
— В никакъв случай. Лоренц е бил приятел с един от вашите ученици — Адриано Сотомайор. Помните ли го?
— А, малкия Адриано…
Нела Бонинсеня замълча и лицето й се промени. Сякаш самото споменаване на детето не остави и следа от предишната й дяволитост и добро настроение.
— Вие ли съобщихте на окръжната социална служба за побоищата, които му е нанасял баща му, Ернесто Сотомайор?
— Да, аз съобщих. Беше в средата на 70-те години.
— Ернесто често ли биеше сина си?
— Това е меко казано. Той беше чудовище. Истински палач. — Гласът на старата дама стана глух: — Какво ли не правеше с него: потапяше главата му в тоалетната чиния, налагаше го с каиш, с юмруци, гореше го с цигара по цялото тяло. Веднъж бе накарал детето да стои с вдигнати ръце в продължение на няколко часа. Друг път го бе накарал да ходи босо върху счупени стъкла. Останалото ще ви го спестя.
— Защо го е правел?
— Защото сред хората има голям брой отвратителни същества и садисти и винаги е било така.
— Какъв беше Адриано?
— Той беше тъжно и мило момче и му беше трудно да се концентрира. Често погледът му ставаше отнесен и си личеше, че с мислите си е някъде много далече. Точно това ми подсказа, че нещо не е наред в семейството му. Едва по-късно открих следите от физическо малтретиране по тялото му.
— В крайна сметка той ли ви се довери?
— Да, Адриано ми разказа някои подробности за това, на което го подлагаше баща му. Ернесто го биеше безпричинно. Налагаше му наказания, които можеха да траят часове и повечето време се случваха в трюма на рибарското му корабче.