— Казаха ми, че домът ще бъде закрит.
— Да, след три месеца.
— Имате ли план Б?
— Не се тревожете за мен, аз ще се присъединя към съпруга си.
— Мислех, че е починал.
— Да, през 1996 г.
На Маделин не й хареса този обрат на разговора.
— Според мен нямате вид на умираща. Изглеждате добре.
Старицата отхвърли с ръка това илюзорно твърдение и когато младата жена се запъти към дневната, тя й подвикна:
— Не знам какво търсите, но няма да го намерите.
— Вие да не сте ясновидка?
Нела се усмихна и кокетно приглади косата си.
— Обаче ще откриете нещо друго — увери я тя.
Маделин й махна за сбогом и се запъти към пикапа, паркиран под боровете.
Преди да потегли по обратния път, тя отиде пеша до плажа — див, девствен, безкраен. След няколко месеца кранове и бетонобъркачки щяха да дойдат и да съсипят мястото, за да построят хотел, сауна, летище за хеликоптери. Всичко това й се струваше ненормално, вредно, варварско.
По дяволите, ето че говореше като Кутанс.
Маделин се върна при пикапа си и снима за спомен белия пясъчен плаж и дома за стари хора. Може би старицата беше права. Може би бе намерила нещо тук, макар и още да не знаеше какво е то.
Качи се в колата, завъртя контактния ключ и натисна педала на газта, за да се върне на магистралата. Там, докато навърташе километрите, се опита да подреди мислите си. Караше повече от час, когато мобилният й телефон иззвъня. На екрана се появи име — Доминик By.
3
„Навярно всички жители на квартала наричат тази сграда Кубчето на Рубик! Поне така си помисли Кутанс, когато таксито го остави в северната част на Горен Ист Сайд, на ъгъла на 102-ра улица и Медисън Авеню.
Лабораторията „Пелетие енд Стокхаузен“ представляваше многоцветен стъклен куб — пъстра смесица от ярки цветове, които се открояваха на сиво-кафявия фон на околните сгради.
Кой е казал, че американците никога не почиват? Във всеки случай в този късен преди обед в лабораторията не цареше оживление. Гаспар се представи на служителката — елегантна и дългокрака, но с мършава фигура и ъгловато лице, чиито черти сякаш бяха начертани с екер, с белезникава кожа, тъжен и меланхоличен поглед, — напомняща на някои от персонажите в картините на Бернар Бюфе.
Госпожица Желязна тел го отведе до един кабинет на шестия етаж, гледащ към огромния комплекс на болница „Маунт Синай“.
— Моля, влезте, господин Кутанс! — покани го собственикът на лабораторията.
Дуайт Стокхаузен се стягаше да пътува. На пода до един диван „Флорънс Нол“ бяха поставени два платнени куфара с монограмни шарки на „Алзер“, подобна пътна чанта и чифт апрески, подплатени с пухкава кожа.
— Със семейството ми прекарваме Бъдни вечер в Аспен. В хотел „Жером“. Отсядали ли сте там?
В гласа му се долавяше едва прикрито самодоволство. Той пристъпи към Гаспар и му подаде ръка по европейски.
— Напоследък не съм бил там — отвърна драматургът.
Ученият го покани с жест да седне на дивана. Самият той остана Прав около минута, вперил очи в смартфона си, като движеше по екрана му дебелите си пръсти, в сравнение с които апаратът изглеждаше направо миниатюрен.
— Ще бъда на ваше разположение след секунда, колкото да попълня този проклет формуляр за летището.
Гаспар се възползва от тази интерлюдия, за да огледа подробно домакина си. Когато беше дете, майка му понякога се срещаше с мъже като него, които живееха в 16-и арондисман на Париж, Белгравия или Бийкън Хил. Двойната му брадичка и профил а ла Луи XVI бяха в пълна хармония с карираните панталони, блейзъра с десен „Рибена кост“, чорапите „Гамарели“ и мокасините с пискюли.
Най-накрая Бурбонът се реши да остави телефона си и седна срещу него.
— Искахте да говорите с мен за Шон Лоренц, нали?
— Доколкото ми е известно, той е дошъл да ви посети преди една година — на 23 декември 2015 г. Същия ден е починал.
— Спомням си това. Аз лично го приех. Между нас казано, Лоренц беше известен художник, нали?
Стокхаузен посочи стените на огромния си кабинет.
— Както виждате, аз самият съм колекционер — каза той с характерния си надменен тон.
Гаспар наистина разпозна една литография на „Момичето с червения балон“ на Банкси — същата, която вече красеше хиляди дневни или служеше като тапет на десктопа на милиони компютри. Видя и ситопечат на прословутия диамантен череп на Деймиън Хърст, и голяма скулптура от Арман, представляваща счупена цигулка (та Арман някога изваял ли бе нещо друго освен счупени цигулки?). Накратко, само творби, които той ненавиждаше.