Маделин не беше психиатър, но смяташе, че е намерила обяснение за поведението на Адриано — гневът, който е изпитвал, е бил насочен не толкова към баща му, колкото към майка му. Майката, която го е изоставила. Обичната му майка, която е напуснала бойното поле, където са се сражавали заедно. Боготворената някога майка, която е предпочела да избяга с детето, което е носела в утробата си.
И точно върху нея се бе съсредоточила цялата му омраза. Маделин можеше да си представи огромния шок от това предателство, който е изпитало малкото момче. В сравнение с него, дори побоите на баща му са му се стрували маловажни. Подсъзнателно детето сигурно бе пренаписало историята — мъжете са жестоки по природа, но майките трябва да защитават децата си. Обаче неговата майка бе избягала, за да защити другото си дете. Предателство, за което е трябвало да плати скъпо.
Този сценарий изглеждаше безумен, но беше единственото разумно обяснение, което младата жена бе намерила за връзката между житейския път на Адриано и почерка на престъпленията на Горския цар. Адриано бе отвлякъл Бианка, беше я затворил някъде и несъмнено седмици наред й беше разказвал как ще убие любимия й син Рубен, като го пребие до смърт. Известно време той се бе наслаждавал на това психическо изтезание, а след това бе преминал към действие — Рубен беше мъртъв.
Обаче Бианка не беше се отървала толкова леко. Адриано бе измислил как да извършва до безкрай същото престъпление, за да я застави да преживява стотици пъти смъртта на неговия брат, да я накара да страда, като й наложи едно рафинирано наказание, което сигурно дълго бе обмислял.
През февруари 2012 г. той бе отвлякъл от детската градина в Шелтън малкия Мейсън Мелвил и го бе отвел при майка си. Затворената Бианка е нямала друг избор, освен да се грижи усърдно за детето. Тя навярно го е гледала с двойно по-голяма всеотдайност, за да се опита да смекчи травмата на двегодишното момченце, отделено брутално от родителите си, за да живее в някаква тъмна изба с непозната жена. Бианка със сигурност се бе привързала към него. Обаче в средата на пролетта Горския цар бе взел без предупреждение детето от майка си и го бе убил — вероятно пред очите й, а после бе захвърлил тялото му край езерото. През следващите две години Адриано три пъти бе извършил същото злодеяние с Калеб Кофин, Томас Щурм и Даниъл Ръсел.
Маделин вече нямаше никакви съмнения относно самоличността на Горския цар. Убиецът беше Адриано, но противно на общоприетото схващане, истинските му жертви не бяха децата. Колкото и да беше трудно да се признае, клетите деца бяха само косвени щети, средство за причиняване на безкрайни мъки на неговата единствена жертва — собствената му майка.
2
Близо до Мистик трафикът най-накрая се урегулира. Пикапът продължи покрай крайбрежието на изток, след това пое през щата Роуд Айлънд към Провидънс. Слушайки радио, човек не можеше да забрави, че до Бъдни вечер оставаха само няколко часа. От Дийн Мартин до Нат Кинг Коул, всички поп певци сякаш се бяха уговорили да внесат повече задушевност във вечерния ефир. Тъкмо свършваше „Бялата Коледа“ в изпълнение на Луис Армстронг и Синатра вече запяваше „Джингъл Белс“.
Мислите на Гаспар не се различаваха много от тези на Маделин. В съзнанието му изникна древногръцкият мит за наказанието, наложено от Зевс на Прометей, задето откраднал свещения огън от боговете: той бил прикован към една скала и всеки ден долитал орел, за да кълве черния му дроб, който заздравял през нощта, и мъчението се подновявало на следващия ден. Едно безкрайно страдание! Възмездие, което не се различаваше много от това, което Адриано бе наложил на своята майка — многократното убийство на любимия й син.
Кутанс се замисли за огромната омраза, която трябва да се е била насъбрала в душата на Сотомайор, за да стигне той до такова безумие, и за злата участ на всички, озовали се случайно на пътя му.
През декември 2014 г. по някакъв странен каприз на съдба та неговата смъртоносна лудост се сблъскала с две други съдби. Тримата „Майстори“ случайно се срещнали отново. Обаче ярките цветове от 90-те години на миналия век били заменени с тези на кръвта и мрака.
Беатрис Муньос, с която Адриано бил продължил да поддържа контакт от време на време, била подвластна на собствените си демони. Колкото и парадоксално и угнетяващо да изглеждаше, можеше да се каже, че Беатрис била негова посестрима по страдание. Страдание, което породило друго страдание. Тя изпитвала същата изпепеляваща омраза, караща човек да причини най-големите злини на хората, които най-много е обичал. Но между тези две погубени души имало огромна разлика — в своето безумие Беатрис не прекрачила чертата. Тя измъчвала физически и психически Пенелопе Лоренц, но не отнела живота на Джулиан.