— Метр — повика го едната, правейки му знак да се приближи.
— Какво говорите, мила Лиенард — пошушна съседката й, хубавичка, сочна и празнично дръзка девойка. — Ами че той не е духовник, а мирянин. Не бива да му казваш метр, а месир.
— Месир — поправи се Лиенард. Непознатият се приближи до балюстрадата.
— Какво обичате, госпожици? — попита той любезно.
— Ах, нищо! — отвърна съвсем засрамена Лиенард, — Моята приятелка Жискет Жансиен иска да ви каже нещо.
— О, съвсем не! — промълви пламнала Жискет. — Лиенард ви нарече метр, а аз й обясних, че трябва да ви каже месир.
Двете девойки наведоха очи. Мъжът, който нямаше нищо против да завърже разговор, ги погледна усмихнат.
— И така, нищо ли нямате да ми кажете, госпожици?
— О, съвсем нищо! — отвърна Жискет.
— Нищо — добави и Лиенард.
Високият рус мъж понечи да се оттегли. Но двете любопитни девойки не искаха да изпуснат така лесно жертвата си.
— Месир — обърна се живо Жискет към него, устремена като отприщен яз или като внезапно одързостила се жена, — познавате ли войника, който ще играе ролята на Дева Мария в мистерията?
— Искате да кажете ролята на Юпитер? — попита непознатият.
— Разбира се! — възкликна Лиенард. — Ама че си глупава, Жискет! Значи вие познавате Юпитер?
— Мишел Жиборн ли? — отвърна непознатият. — Да, госпожице.
— Има знаменита брада! — каза Лиенард.
— Хубаво ли ще бъде това, дето сега ще го играят? — осведоми се плахо Жискет.
— Много хубаво, госпожице — отвърна непознатият без всякакво колебание.
— Какво точно ще бъде? — попита Лиенард.
— „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“ — нравоучителна пиеса, госпожици.
— А, това е вече нещо ново — забеляза Лиенард. Последва кратко мълчание. Непознатият го наруши.
— Това е съвсем нова нравоучителна пиеса, която не е играна още.
— Значи — намеси се Жискет, — не е същата, дето я дадоха преди две години, когато пристигна папският посланик и в която имаше три хубави моми, три…
— Сирени — подсказа й Лиенард.
— При това съвсем голи — добави младият мъж. Лиенард сведе свенливо очи. Жискет я погледна и стори същото. Мъжът продължи усмихнат:
— Забавно беше, вярно. Днес обаче ще се представя нравоучителна пиеса, написана специално за фламандската принцеса.
— Ами ще пеят ли пасторали? — попита Жискет.
— И таз добра! — отвърна непознатият. — В нравоучителна пиеса? Не бива да се смесват жанровете. Виж, ако беше комична пиеса, тогава би могло.
— Жалко — промълви Жискет, — тогава около фонтана Понсо имаше разни диваци, мъже и жени, които се биеха помежду си, кривяха се и пееха пасторали и забавни куплети.
— Това, което подхожда за папски посланик, не подхожда за принцеса — забеляза доста сухо непознатият.
— А около тях — поде Лиенард — се надпреварваха да свирят какви ли не медни инструменти и изпълняваха чудесни мелодии.
— А за разхлаждане на зрителите — добави Жискет — през трите чучура на фонтана бликаха вино, мляко и подсладено вино и всеки, който иска, можеше да пие.
— Малко по-надолу от Понсо — продължи Лиенард — в „Трините“ играеха, без да говорят, „Страдание господне“.
— Че как да не си спомням! — провикна се Жискет. — Исус Христос на кръста с двама разбойници отдясно и отляво.
Тук младите бъбрици, разгорещени от спомените, свързани с пристигането на папския посланик, започнаха да говорят в надпревара.
— А малко по-нататък при Порт о Пентър имаше други едни хора, много натруфени.
— А помниш ли оня ловец при фонтана Сент Иносан, който гонеше сърната сред оглушителен кучешки лай и ловджийски рогове?
— Ами дървеното скеле при парижката кланица, дето представляваше Диепската крепост?
— А помниш ли, Жискет, тъкмо когато посланикът мина, превзеха с пристъп крепостта и прерязаха гърлата на всички англичани.
— А при входа на Шатле какви хубави актьори имаше!
— Ами на Понт о Шанж, целия покрит с килими?
— А когато папският посланик мина, пуснаха над моста над двеста дузини какви ли не щеш птици. Колко беше хубаво, Лиенард!
— Днес ще бъде още по-хубаво — намеси се най-сетне събеседникът им, който ги слушаше с известна досада.
— Обещавате ли ни, че мистерията ще бъде хубава? — попита Жискет.
— Разбира се — отвърна той и добави малко наперено: — Аз съм авторът, госпожи.
— Наистина ли! — възкликнаха двете девойки смаяни.
— Наистина — отвърна поетът и се поизпъчи. — По-право ние сме двама: Жеан Маршан наряза дъските и скова скелето и другата дървения за театъра, а аз написах пиесата. Казвам се Пиер Гренгоар.