Тъй или иначе, когато нашият поет забеляза, че шумът поутихва, той измисли една хитрост, която все още можеше да спаси всичко.
— Господине! — обърна се той към един от съседите си, добродушен шишко с търпеливо изражение. — Дали няма да е по-добре да започнат отначало?
— Кое? — попита съседът.
— Как кое? Мистерията — каза Гренгоар.
— Както обичате — отговори съседът.
Гренгоар се задоволи с това половинчато съгласие. Той се зае сам с работата, смеси се с тълпата и се развика:
— Започнете отново мистерията! Започнете отново мистерията!
— Дявол да го вземе! — възкликна Жоанес де Молендино. — Кой се е разбръмчал в дъното на залата? (Защото Гренгоар вдигаше врява за четирима.) Я кажете, другари, не свърши ли вече тази мистерия? Сега пък искат да я почнат отначало! Това на нищо не прилича!
— Не! Не! — закрещяха студентите. — Долу мистерията! Долу мистерията!
Но и Гренгоар викаше в надпревара.
— Започнете! Започнете!
Крясъците привлякоха вниманието на кардинала.
— Господин главен съдия — обърна се той към един висок мъж с черни дрехи, застанал на няколко крачки от него, — да не би тия дяволи да са ги поръсили със светена вода, че са се разбеснели така?
Парижкият, главен съдия беше един вид магистрат-амфибия, прилеп в съдебното съсловие, нещо средно между мишка и птица, между съдия и военен.
Той се приближи до негово преосвещенство и като се боеше да не си навлече гнева му, обясни, заеквайки, причината за неприличното държане на тълпата: че пладне настъпило, преди негово преосвещенство да дойде, и комедиантите били принудени да почнат, без да дочакат негово преосвещенство.
Кардиналът се разсмя.
— Ей богу, и господин ректорът на университета трябваше да постъпи по същия начин! Какво ще кажете, господин Гийом Рим?
— Монсеньор — отвърна Гийом Рим, — да благодарим, че сме се отървали от половината комедия. Все сме спечелили нещо.
— Ще позволите ли на тия безделници да продължат фарса? — запита главният съдия.
— Нека продължават, нека продължават — каза кардиналът. — Все ми едно. През това време ще чета молитвеника си.
Съдията пристъпи до края на естрадата, махна с ръка, за да въдвори тишина, и извика:
— Граждани, селяни и парижани! За да задоволим тия, които искат да се почне от началото, и тия, които искат да се свърши, негово преосвещенство заповяда мистерията да продължи.
И двете страни трябваше да се примирят. Но и автор, и публика дълго, ги беше яд на кардинала.
И така, актьорите подновиха върху сцената нескончаемите си тиради, а Гренгоар почна да се надява, че поне останалата част от произведението му ще бъде чута. Но и тази надежда се разби скоро ведно с другите му илюзии. Вярно е, че в залата настъпи що-годе тишина, но Гренгоар не беше забелязал, че в момента, когато кардиналът заповяда да продължат представлението, естрадата не беше още съвсем пълна и след фламандските пратеници пристигнаха нови личности, членове на свитата, чиито имена и звания, произнасяни кресливо от вратаря посред диалога на актьорите, го осакатяваха до голяма степен. Представете си наистина по време на пиеса граченето на вратар, който подхвърля, ни в клин, ни в ръкав, между две рими, а понякога и по средата на някой стих:
— Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд.
— Жеан дьо Арле, благородник, изпълняващ длъжността началник от нощната стража на град Париж.
— Месир Галио дьо Жонояк, рицар, сеньор дьо Брюсак, началник на кралската артилерия.
— Метр Дрьо-Рагие, инспектор на водите и горите на негово величество краля във френските области Шампан и Бри.
— Месир Луи дьо Гравил, рицар, съветник и кралски камерхер, адмирал на Франция и пазител на Венсенската гора.
— Метр Дьони льо Мерсие, управител на дома на слепите в Париж.
И пр., и пр.
Положението стана просто нетърпимо.
Този странен съпровод, който пречеше да се следи действието, възмущаваше Гренгоар главно защото той беше убеден, че произведението му става все по-интересно и че му липсва само едно — вниманието на слушателите. Мъчно би могло наистина да се измисли по-остроумно и по-драматично преплитане на интригата. Докато четирите действуващи лица от пролога се оплакваха от своето ужасно затруднение, пред тях се явяваше лично Венера, „vera incessu patuit dea“34, облечена в прелестна туника с извезан на нея кораб — герба на Париж. Тя идваше да иска за себе си делфина, обещан на най-красивата жена. Юпитер, чиято гръмотевица тътнеше в гардеробната, подкрепи искането й. Богинята се готвеше да вземе със себе си делфина или, по-разбираемо казано, да се омъжи за него, когато едно малко дете, облечено в бяла копринена дреха, с маргаритка в ръка (прозрачен намек за фламандската принцеса), дойде да съперничи с Венера. Театрален ефект, усложнения. След дълъг спор с Венера Маргарита и всички други се съгласиха да потърсят справедливата присъда на Дева Мария. Имаше още една хубава роля, на дон Педро, цар на Месопотамия. Но с всичките тия прекъсвания беше просто невъзможно да се разбере какво търсеше там и той. Всички тези действуващи лица се бяха качили по стълбата.