Намерените глави сигурно няма да се сторят особено ценни на онези читатели — твърде разумни между другото, — които са търсили в „Парижката света Богородица“ само драмата, само романа. Но може би има и други читатели, които не смятат, че е излишно да вникнат в естетическия и философски замисъл на книгата и които с удоволствие са открили, четейки „Парижката света Богородица“, нещо друго под интригата и са проследили — нека бъдем извинени за малко самонадеяния израз — гледището на историка и целта на ценителя на изкуството в творбата на поета.
За тези именно читатели прибавените глави ще допълнят „Парижката света Богородица“, ако приемем, че тя изобщо заслужава да бъде допълнена.
В една от тия глави — за съвременния упадък на архитектурата и за неизбежната според него гибел на това първостепенно изкуство — авторът изказва и обосновава едно мнение, което за съжаление е сериозно обмислено и дълбоко вкоренено в него. Но той чувствува нуждата да каже, че горещо желае бъдещето да го опровергае един ден. Защото знае, че изкуството във всичките си форми може да очаква още много от новите поколения, чийто гений, засега в зародиш, покълва в нашите ателиета. Зърното е хвърлено в браздата, жътвата навярно ще бъде богата. Авторът само се опасява — във втория том на това издание ще разберете основанията му — да не би жизнените сокове да са се оттеглили от древната почва на архитектурата, която векове наред беше най-благодатният терен за изкуството.
Днес обаче у младите хора на изкуството има толкова живот, сила и едва ли не предопределение, че съвсем посредствени професори, особено в архитектурните факултети, подготвят не само без да си дават сметка, но и без да искат, отлични ученици. Напълно в противовес на грънчаря, за когото говори Хораций, който замислял амфори, а произвеждал гърнета. Currit rota, urceus exit.2
Във всеки случай, каквото и да бъде бъдещето на архитектурата, по какъвто и начин младите архитекти да разрешат един ден проблемите на своето изкуство, нека в очакване на нови архитектурни паметници да пазим старите. Да внушим, ако е възможно, на нашата нация любов към националната архитектура. Авторът признава, че това е една от главните цели на настоящата книга. Това е една от главните цели и на живота му.
„Парижката света Богородица“ включва може би няколко правдиви описания на средновековното изкуство, това възхитително изкуство, непознато досега на едни и нещо по-лошо дори, непризнавано от други. Но авторът съвсем не смята, че е постигнал целта, която си е поставил доброволно. По най-различни поводи вече той е защитавал каузата на нашата стара архитектура, разобличавал е открито кощунствата, разрушенията, посегателствата. Ще продължава и занапред неуморно да прави същото. Решил е да се връща често на този въпрос и ще се връща. Ще брани неуморно историческите ни сгради, нападани така настървено от школските и академични иконоборци. Тъжно е да се види кой се разпорежда със средновековната ни архитектура и какво е отношението на днешните бъркачи на хоросан към развалините на това велико изкуство. Срамно е за нас, интелигентните хора, които виждаме какво правят те и се задоволяваме само да ги порицаваме. И аз имам предвид в случая не само това, което се върши в провинцията, но и това, което се върши в Париж, пред нашите врати, под нашите прозорци, в големия културен град, средище на печата, словото и мисълта. Приключвайки тези бележки, не можем да не споменем някои от тези вандалски начинания, които ежедневно се замислят, обсъждат, продължават и довършват преспокойно пред очите ни; пред очите на ценителите на изкуството в Париж, пред лицето на критиката, озадачена от толкова дързост.
Неотдавна срутиха архиепископския дворец, безвкусна сграда, за която няма защо да се съжалява особено, но заедно с него срутиха и епископския дворец — рядка останка от четиринадесети век, която архитектът разрушител не е съумял да отличи от останалите постройки. Той изскубна житния клас ведно с къклицата. Няма що. Говори се, че щели да събарят пленителната „Венсенска капела“, за да построели с камъните й не знам каква крепост, като че ли Доменил3 навремето не се справи и без нея. Докато възстановяват скъпо и прескъпо Бурбонския дворец, тази грозна поругана, пролетният вятър троши великолепните стъклописи на „Сент Шапел“. От няколко дни кулата на „Сен Жак дьо ла Бушри“ е обградена със скели. И някоя прекрасна сутрин кирката ще се забие в нея. Намери се зидар, който издигна бяла къщичка между старинните кули на съдебната палата. Друг се е сетил да окастри „Сен Жермен де Пре“, феодалното абатство с трите камбанарии. Ще се намери и трети, можете да бъдете сигурни, който ще сравни със земята и „Сен Жермен л’Оксероа“. Всички тия зидари си въобразяват, че са архитекти, носят зелени униформи и получават заплати от префектурата или народа. Те са виновници за вредите, които лошият вкус нанася на истинското изкуство. Каква печална гледка само в мига, когато пишем тези редове! Един от тях се е заловил с Тюйлери, той разсича безпощадно лицето на Филибер Дьолорм4 и не е ли скандално наистина за нашето съвремие, че тежката архитектура на този господин се перчи безочливо точно по средата на една от най-изящните фасади на Ренесанса!