Мъчно е да се даде представа за степента на гордо блаженство, в което бе разцъфнало тъжното и грозно лице на Квазимодо, докато процесията стигна от съдебната палата до Гревския площад. Звънарят за пръв път опознаваше насладата от задоволеното честолюбие. Досега беше изпитал само унижение, презрението на другите хора към социалното му положение, отвращението им към физиката му. Затова, макар и глух, той се наслаждаваше сега като истински папа на одобрителните възгласи на тълпата, която ненавиждаше, защото чувствуваше, че и тя го мрази. Нищо, че поданиците му бяха сбирщина от шутове, хроми, апаши и просяци. Все пак те бяха негови поданици и той беше техен повелител. Квазимодо вземаше за чиста монета подигравателните аплодисменти, присмехулната почит, към която, не може да се отрече, бе примесена и известна доза действителен страх. Защото гърбавият беше силен. Кривоногият беше ловък. Глухият беше зъл. Три качества, които обуздаваха подигравките.
Едва ли впрочем новоизбраният папа на шутовете осъзнаваше самият той чувствата, които изпитваше и които вдъхваше. Духът, обитаващ това неугледно тяло, не можеше да не бъде също така несъвършен и притъпен като слуха му. Чувствата му в момента бяха смътни, неясни, неопределени. Сред тях си проправяше път задоволството, а най-силно от всички беше гордостта. Мрачното и злочесто лице излъчваше сияние.
Затова, когато един мъж се втурна през тълпата към полуопиянения Квазимодо, носен триумфално пред Дома с колоните, и изтръгна с гневен жест от ръцете на гърбавия позлатения дървен жезъл, отличителен знак на папското му достойнство, множеството се стъписа.
Този мъж, този безумец, беше същият плешив човек, който малко преди това, смесен с тълпата, беше вледенил клетата танцьорка със злостните си, заплашителни думи. Той посейте свещеническо расо. Гренгоар не го беше забелязал досега, но тутакси го позна, когато той се отдели от множеството.
— Я виж! — възкликна учуден поетът. — Ами че това е учителят ми по астрология дон Клод Фроло, архидяконът. Защо ли му трябва да се закача с този ужасен гръбльо? Та той ще го разкъса на парчета!
Тълпата нададе ужасен вик. Страшният Квазимодо скочи от носилката и жените извърнаха глави, за да не гледат как ще смаже архидякона.
Но Квазимодо се приближи с един скок до свещеника, погледна го и се свлече на колене.
Свещеникът махна тиарата, счупи жезъла, раздра лъскавата мантия.
Квазимодо продължаваше да стои на колене, навел глава, със смирено сключени ръце.
После между двамата започна странен диалог със знаци и жестове, без който и да било от тях да промълви нито дума. Свещеникът — изправен, гневен, властен, заплашителен. Квазимодо — проснат в краката му, покорен, умоляващ. Макар че, бъдете сигурни, той можеше да смаже архидякона само е палеца си.
Най-сетне архидяконът разтърси мощното рамо на гърбавия и му направи знак да стане и да го последва. Квазимодо се изправи.
Тогава братството на шутовете, окопитило се от първото си смайване, се опита да защити своя тъй внезапно развенчан папа. Цигани, мошеници, цялата писарска колегия се разкрещяха около свещеника. Но Квазимодо застана пред него, стисна атлетическите си юмруци, изгледа нападателите и скръцна със зъби като разярен тигър.
Лицето на свещеника стана отново мрачно и невъзмутимо, той направи знак на Квазимодо и се оттегли безмълвно.
Квазимодо закрачи пред него, отстранявайки тълпата от пътя му.
Когато се промъкнаха сред навалицата на площада, рояк зяпльовци и безделници се опитаха да ги сподирят. Тогава Квазимодо тръгна заднишком след свещеника. Къс, набит, намусен, чудовищен, настръхнал, леко приведен, той облизваше стърчащите си глигански зъби и ръмжеше като звяр. Вървящите след тях се дръпваха назад при всеки негов поглед или жест.
Двамата потънаха в една тясна и тъмна уличка. Никой не се осмели да ги последва. Мисълта за скърцащия със зъби Квазимодо им преграждаше пътя.
„Чудно нещо! — каза си Гренгоар. — Но къде, дявол да го вземе, да намеря нещо за вечеря?“
IV. НЕУДОБСТВОТО ДА СЕ СЛЕДИ ВЕЧЕР ПО УЛИЦАТА ХУБАВА ЖЕНА
Гренгоар тръгна за всеки случай след циганката. Видя, че тя зави с козичката си по улица „Кутелри“. И той свърна по същата улица, като си каза:
„Защо пък не?“
Гренгоар, обигран философ на парижките улици, беше забелязал, че най-приятно се мечтае, когато вървиш след хубава жена, без да знаеш накъде отива тя.
В този доброволен отказ от свободата на волята, в подчинението на собствения порив на прищявката на друго същество, което съвсем не подозира това, се таи някаква смесица от своенравна независимост и сляпо покорство, нещо средно между робство и свобода, което допадаше на Гренгоар и на неговия неустойчив, колеблив и сложен дух, който се опитваше да съгласува всички крайности и постоянно се люшкаше между най-различни домогвания, неутрализиращи се едно друго. Той се сравняваше драговолно с гроба на Мохамед, привличан в две противоположни посоки от два магнита, увиснал вечно между небесния свод и бездната, между звездната вие и земната твърд, между възхода и падението, между зенита и надира.