Изтича бързо натам.
Улицата гънеше в мрак. Все пак благодарение на напоеното в олио кълчищено фитилче, което гореше в желязното фенерче на ъгъла на улицата в подножието на една каменна света Богородица, Гренгоар можа да различи циганката. Тя се мяташе в ръцете на двама мъже, които се мъчеха да й запушат устата. Горката козичка, съвсем изплашена, бе навела рогчетата си и блееше.
— Насам, стражи! — извика Гренгоар и се спусна смело напред. Единият от мъжете, които държаха девойката, се обърна към нето и той зърна страшното лице на Квазимодо.
Гренгоар не побягна, но не направи нито крачка напред.
Квазимодо се приближи до него, замахна с ръка и го запрати на десет крачки върху паважа, после потъна в мрака, отнасяйки девойката, преметната като копринен ешарп на ръката му. Другарят му тръгна след него, а клетата козичка подтичваше подире им и блееше жално.
— Помощ! Убиха ме! — крещеше нещастната циганка.
— Стойте, окаяници! Пуснете момата! — екна неочаквано гръмък глас и из съседната улица изскочи бързо конник.
Беше един капитан от кралските стрелци, въоръжен до зъби, с извадена сабя.
Той изтръгна циганката из ръцете на слисания Квазимодо и я метна напреко на седлото си. В момента, когато страшният грьбльо се опомни и се втурна да грабне отново плячката си, се появиха петнадесет или шестнадесет стрелци с голи саби в ръка, които следваха отблизо капитана си. Този отряд проверяваше нощната стража по заповед на месир Робер д’Естутвил, парижкия прево.
Квазимодо бе обкръжен, уловен и вързан здраво. Той ревеше, беснееше, хапеше и ако беше светло, целият отряд навярно щеше да се разбяга при вида на обезобразеното му от ярост лице. В тъмнината обаче той беше лишен от най-страшното си оръжие — своята грозота.
Другарят му бе изчезнал по време на схватката.
Циганката се изправи с изящно движение върху седлото на офицера, сложи ръце на раменете на младия мъж и го загледа известно време неподвижно, като че ли запленена от хубостта му и от помощта, която й бе оказал. После първа наруши мълчанието и попита придавайки още по-нежни нотни на нежния си глас:
— Как се казвате, господин жандарм?
— Капитан Феб дьо Шатопер. На вашите услуги, хубавице! — отвърна офицерът и се изпъчи лекичко.
— Благодаря ви — промълви тя.
И докато капитан Феб засукваше мустаците си, подстригани по бургундска мода, тя се изплъзна като стрела от седлото и избяга.
Светкавица би се разсяла по-бавно.
— Кълна се в пъпа на папата! — възкликна капитанът, като стегна въжето на Квазимодо. — Бих предпочел да държа момата.
— Какво да се прави, господин капитан — обади се един стрелец, — синигерчето отлетя, а прилепът остана.
V. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НЕУДОБСТВАТА
Съвсем замаян от падането, Гренгоар лежеше върху паважа пред пресветата Богородица на ъгъла. Малко по малко той дойде на себе си. Първите няколко минути бе в плен на сладък полусън, в който безплътните образи на циганката и козичката се преплитаха с тежкия юмрук на Квазимодо. Това състояние не продължи дълго. Доста остро усещане на студ в тази част на тялото му, която беше в допир с паважа го разсъни напълно. Съзнанието му се избистри.
„Защо ли ми е така студено?“ — запита се внезапно той. И чак тогава забеляза, че лежеше, кажи-речи, в уличната вада.
— Дявол да го вземе този гърбав циклоп! — процеди през зъби поетът и се опита да стане. Но беше толкова зашеметен и разнебитен от падането, че не можа да помръдне. Впрочем нали можеше да движи ръката си. Той си запуши носа и се примири.
„Парижката кал — помисли си Гренгоар, твърдо убеден, че тази вада щеше да му послужи за постеля, «а какво друго можеш да сториш в постеля, освен да мислиш?»50, — парижката кал е особено зловонна. Тя съдържа навярно голямо количество изпаряващи се азотни соли. Такова е впрочем и мнението на Никола Фламел и другите херметици51…“
Думата „херметици“ го наведе тутакси на мисълта за архидякона Клод Фроло. Той си припомни насилствената сцена, на която бе свидетел, спомни си, че циганката се бореше с двама мъже, че Квазимодо имаше и другар, и мрачното, високомерно лице на архидякона се мярна смътно в паметта му.
„Просто невероятно!“ — помисли си Гренгоар и се зае да сглоби с разполагащите данни върху тази основа фантастичната сграда на хипотезите — картонения замък на философите. После се върна внезапно към действителността и възкликна: