Не много нещо, както виждате. Но нека се върнем към истинската голяма зала на някогашната съдебна палата.
В единия край на исполинския паралелепипед се намираше прословутата мраморна маса, ненадмината по широчина, дебелина и дължина, „истински резен от мрамор“, който би могъл да възбуди апетита на Гаргантюа10 според старинните благороднически летописи, а в другия — параклисът, в който Луи XI беше заповядал да го изваят коленичил пред светата Дева, като бе накарал да пренесат — без да го е грижа, че ще остави две празни ниши в поредицата кралски статуи — статуите на Карл Велики и на Луи Свети, двамата светци, ползуващи се според него с особено влияние на небето като френски крале. Параклисът, още нов, беше изработен в пленителния стил на нежната архитектура, която бележи у нас края на готическата ера и се задържа чак до средата на XVI век сред приказните приумици на Ренесанса.
Малката ажурна розетка, издълбана на портала, беше същински шедьовър с тънката изработка и изяществото си. Тя напомняше дантелена звезда.
Посред залата, точно срещу главния вход, беше издигната обвита в златоткани драперии естрада, опряна до стената, със специален вход през прозореца на коридора, водещ към златната стая. Тази естрада беше предназначена за фламандските пратеници и други знатни личности, поканени за представлението на мистерията.
По традиция мистерията трябваше да бъде играна върху мраморната маса, нагласена още от сутринта за тази цел. Над великолепната мраморна плоча, издраскана надлъж и нашир от краката на съдебните писари, бе закрепена доста висока, скована от дъски клетка, чиято горна повърхност, достъпна за погледите на зрителите от цялата зала, щеше да служи за сцена, а вътрешността й, закрита с килими, щеше да бъде гардеробна на актьорите. Подвижната стълба, наивно подпряна от вътрешната страна, трябваше да свързва сцената с гардеробната и те щяха да излизат на сцената и да я напускат по нейните груби стъпала. Така че всяка най-неочаквана поява на актьорите, всички перипетии на действието, всички театрални ефекти трябваше да минат по тази стълба. Невинно и достойно за уважение младенчество на изкуството и на техниката!
Четиримата съдебни пристави, неизбежни надзиратели на всяко народно увеселение в дни на празненство или на екзекуции, стояха изправени в четирите ъгъла на мраморната маса.
Мистерията трябваше да започне по обед след дванадесетия удар на големия часовник на палатата. Твърде късно наистина за театрално представление, но нямаше как — трябваше да се съобразят с най-удобния за пратениците час.
Множеството обаче чакаше още от сутринта. Голям брой от тия достопочтени зяпльовци зъзнеха от ранни зори пред главното стълбище на палатата. Някои твърдяха дори, че били висели цяла нощ пред входа, за да бъдат сигурни, че ще влязат първи. Тълпата се сгъстяваше с всеки изминал миг и като придошла река почна да се надига край стените, да се издува около сводовете, да пъпли по корнизите, по подпорите, по всички архитектурни издатини, по всички скулптури. Затова притеснението, нетърпението, скуката и волността, допустима в подобен ден на разпуснатост и лудории, кавгите, които избухваха по всякакъв повод — заради някой по-остър лакът или подкована обувка, — умората от дългото висене придаваха дълго преди часа, когато трябваше да пристигнат фламандските пратеници, остра и неприятна отсенка на врявата на затворената, притисната, смачкана и задушена тълпа. Чуваха се само оплаквания, клетви срещу фламандците, превото, Бурбонския кардинал, главния съдия, срещу нейно височество Маргарита Австрийска, срещу приставите с палките, студа, спарения въздух, лошото време, парижкия епископ, папата на шутовете, колоните, статуите, затворената врата, отворения прозорец. Всичко това страшно много забавляваше орляците учещи се и слуги, пръснати сред множеството, които примесваха закачките и злобните си шеги към недоволството на тълпата и като че ли бодяха с карфички общото лошо настроение.