Между тях личаха група весели дяволчета. Те бяха издънили цветните стъкла на един прозорец и насядали дръзко върху перваза, насочваха погледите и подигравките си ту навън, ту навътре, ту към множеството в залата, ту към навалицата на площада. Лесно беше да се види по подражателното им кривене, по буйния смях и присмехулните подвиквания, които разменяха с другарите си от другия край на залата, че тези млади учещи се споделяха скуката и умората на останалите присъствуващи и умееха отлично за свое собствено развлечение да превърнат гледката в краката си в забавно зрелище, което даваше възможност да дочакат търпеливо другото зрелище.
— Кълна се в душата си! Кого другиго, ако не вас, виждам там, Жоанес Фроло де Молендино11! — провикна се един от тях, сочейки хубавичко, лукаво, русо дяволче, кацнало на лъснатите мраморни клони на един капител. — Не току-така ви наричат Жеан Мелницата: двете ви ръце и двата ви крака са също като развени от вятъра крила. Откога сте тук?
— Дяволът да ми е на помощ! — отвърна Жоанес Фроло. — Има повече от четири часа. Смея да се надявам, че ще ми ги приспаднат един ден от времето, което трябва да прекарам в чистилището. Бях вече тук, когато осмицата псалтове на сицилийския крал изпяха първата строфа от тържествената сутрешна литургия в „Сент Шапел“.
— Певци за чудо и приказ! — поде другият. — Гласовете им са подостри от шапките им. Преди да отслужи утринна на свети Йоан, кралят трябваше да се осведоми дали пресвети Йоан Кръстител обича да му пеят псалми на латински с провансалски акцент!
— Той поръча тази литургия само за да намери работа на омразните псалтове на сицилийския крал — намеси се злобно една старица от навалицата под прозореца. — Та преценете сами, моля ви се! Хиляди парижки ливри за една нищо и никаква литургия! Как няма да покачват после таксата за морската риба в халите!
— Затваряй си устата, старо! — прекъсна я една дебела и важна особа, запушвайки нос край вонящата рибарка. — Тази литургия трябваше да се отслужи. Да не искате кралят да се разболее пак?
— Много добре казано, господин Жил Льокорню, придворни кожухарю! — извика дребничкият учещ, вкопчен в капитела.
Злополучното име на горкия придворен кожухар предизвика бурен смях сред учещите се.
— Льокорню! Жил Льокорню12! — завикаха те.
— Cornutus et hirsutus!13 — обади се някой.
— Ха! И таз добра! Какво пък толкова смешно има тук? — продължи малкото изчадие от капитела. — Става дума за достопочтения Жил Льокорню, брат на Жеан Льокорню, управител на кралския дом, син на метр Майе Льокорню, пръв надзирател на Винсенската гора, всичките парижки граждани, всичките женени, като се почне от бащата и се свърши със сина!
Смехът се засили. Дебелият кожухар, без да каже нито дума, се мъчеше да се скрие от отправените му от всички страни погледи. Но напразно, пухтеше и се потеше. Като забит в дърво клин, колкото повече се мъчеше да се измъкне от тълпата, толкова по-плътно приклещваше в раменете на съседите си пълнокръвното си алено от яд и гняв лице.
Най-сетне един нисък и важен като него човек му се притече на помощ.
— Отвратителна работа! Учещи да говорят така на един гражданин! В мое време щяха да ги нашибат здравата с наръч пръчки и после да ги изгорят на тях.