— Каква неправда! — закрещяха студентите. — Долу управителят на „Сент Жонвиев“!
— У-у! Метр Жоашен дьо Ладьоор! У-у! Луи Даюй! У-у! Ламбер Октьоман!
— Дяволът да удуши иконома на германската корпорация!
— И капеланите от „Сент Шапел“ заедно със сивите им кожени наметки, cum tunicis grisis.
— Sen de pellibus grisis furratis.19
— Ехей! Магистри на изкуствата! Брей, че хубави черни мантии! Брей, че хубави червени мантии!
— Бива си я опашката на ректора!
— Също като венециански дож, който отива да се жени20 за морето.
— Какво ще кажеш, Жеан? Ето ги и канониците от „Сент Жонвиев“!
— По дяволите канониците!
— Абат Клод Шоар! Доктор Клод Шоар! Да не би да търсите Мари Жифардата?
— Тя живее на улица „Глатини“.
— Готви се да си легне с надзирателя на публичните домове.
— Плаща си четирите дьоние, quatuor denarios.
— Aut unum bombum.21
— Другари! Ето ви и Симон Санген, настоятеля на Пикардската корпорация, с жена си, седнала зад него.
— Post equitem sedet atra cura.22
— Дръж се метр Симон!
— Добър ден, господин настоятелю!
— Лека нощ, госпожа настоятелко!
— Ах, блазе им, че виждат всичко това! — въздишаше Жоанес де Молендино, кацнал сред мраморните листа на капитела.
През това време библиотекарят при Университета метр Андри Мьоние се беше навел към ухото на придворния кожухар метр Жил Льокорню.
— Пак ви казвам, господине, това е същинско второ пришествие. Никога не е имало подобна разпуснатост сред учещите. Проклетите изобретения на нашето време погубват всичко. Различните огнестрелни оръдия, топовете и главно печатницата, тази нова германска напаст. Няма вече ръкописи, няма вече книги. Печатницата убива книжарницата! Второ пришествие!
— Това се вижда и по широкото разпространение на кадифетата — каза кожухарят.
В този миг часовникът удари дванадесет.
— А-а! — възкликна в един глас тълпата. Студентите притихнаха. После се вдигна невероятен шум на хора, които се наместват — тропот на крака, обръщане, общо оглушително кашляне и секнене. Всеки се приготви да гледа, настани се удобно, понадигна се край другите. После — мъртва тишина. Протегнати напред шии, отворени уста, приковани в мраморната маса погледи. Но там не се появи нищо ново. Само четиримата съдебни пристави продължаваха да стърчат вдървени и неподвижни като четири изписани статуи. Всички очи се обърнаха към естрадата, определена за фламандските пратеници. Вратата беше затворена, естрадата — празна. Още от заранта множеството чакаше три неща: пладне, фламандските пратеници и мистерията. Само пладне беше дошло навреме. Това беше вече прекалено.
Тълпата почака една, две, три, пет минути, четвърт час. Пак нищо. Естрадата си оставаше пуста, театърът — безмълвен. Нетърпението се превърна постепенно в гняв. Понесоха се възмутени забележки, наистина все още полугласно.
— Мистерията! Мистерията! — чу се глух ропот. Главите закипяха. Над тълпата тътнеше буря. Жеан Мелницата хвърли първата искра.
— Почвайте мистерията, а фламандските пратеници да вървят по дяволите! — провикна се той с все гърло, виейки се като змия около капитела.
Тълпата заръкопляска.
— Мистерията! — подхванаха всички. — А Фландрия да върви по дяволите!
— Искаме мистерията, и то начаса! — дереше се студентът. — Иначе ще обесим, както ми се струва, главния парижки съдия и тогава ще имаме и комедия, и нравоучителна пиеса!
— Отлично! — закрещя народът. — Да започнем с приставите!
Настана неописуема врява. Четиримата злочести клетници почнаха да бледнеят и да се споглеждат. Множеството се люшна към тях и крехката дървена балюстрада, която ги отделяте, се огъна и се поддаде под напора.
Критична минута.
— Дръжте ги! Дръжте ги! — крещяха от всички страни. В този миг килимът на гардеробната, която описахме по-горе, се вдигна и пропусна едно лице, чийто вид тутакси спря тълпата и превърна магически гнева й в любопитство.
— Тишина! Тишина!
Не особено сигурен и цял разтреперан, човекът пристъпи до края на мраморната маса с много поклони, които с всяка крачка все повече заприличваха на падане на колене.
Залата постепенно притихна. Чуваше се само лекото шумолене, присъщо на всяка смълчана тълпа.
— Господа граждани и госпожи гражданки — започна човекът, — ние ще имаме честта да рецитираме и да представим пред негово преосвещенство кардинала една много хубава нравоучителна пиеса, която носи името „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“. Аз играя Юпитер. Негово преподобие придружава в този момент достопочтените пратеници на австрийския херцог. А те са задържани при Порт Боде от приветствената реч на господин ректора на Университета. Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем.