Люсиен стана и започна да се разхожда из апартамента.
Да, беше самоубийство да се забърква в това.
Но... ако се направеше умело, може би никога нямаше да открият евреина, никой нямаше да разбере за неговото участие и което беше най-хубаво, Люсиен щеше да спечели ужасно много пари, а също и да получи голяма поръчка. Освен това Мане беше умен и успял мъж. Може би поемаше пресметнат риск, не беше безразсъден. Навярно старецът го беше обмислил до последната подробност.
После в съзнанието му изплува картина, в която е вързан за стол на улица „Сосе“11, а лицето му е превърнато в лепкава червена пихтия от удари. Люсиен се извърна, за да излезе през вратата. И все пак, помисли си, с малко изобретателност може би щеше да се намери място, където един мъж да се скрие от невъоръженото око. Постави ръка на дръжката на вратата, а после се вгледа в празния апартамент. Поклати глава, открехна огромната дървена врата с няколко сантиметра, за да провери има ли някой наоколо, и излезе в коридора.
И все пак, разсъждаваше Люсиен, само заради поръчката си струваше да обмисли риска. Да му възложат толкова голям проект беше невероятна възможност, която изобщо не би му се отворила преди войната. А Бог бе свидетел, че отчаяно се нуждае от парите; не беше работил от началото на окупацията. Личните му спестявания отдавна бяха привършили, а парите на Селест нямаше да траят вечно. Нищо нямаше да му стане поне да огледа наоколо, помисли си. Отново влезе в апартамента и започна да обхожда стаите.
Люсиен първо изключи очевидните скривалища, като например зад библиотеката - изтъркано клише от американските детективски филми - или в някоя ниша на гърба на гардероб. Като обектив на кинокамера, очите му обхващаха всеки квадратен метър на всяка стая, поглъщайки всеки детайл. Същевременно той интуитивно анализираше всяка повърхност, като съзерцаваше конструкцията на пространството зад нея - сякаш размишляваше с рентгеново зрение. Макар че не знаеше колко едър е „гостът“ на Мане, той мислено разполагаше мъж със среден размер във всяко възможно пространство, за да провери дали има достатъчно място. Разглеждаше красивата ламперия по стените. Широките вдлъбнати плоскости можеха да се махнат и да отворят достатъчно голямо пространство, в което да се побере мъж. Но дали това не е твърде очевидно скривалище? Вероятно. Сигурно имаше някакъв трик. Ами ако мъжът трябваше да минава през отвора в ламперията и да пълзи покрай стената, за да се скрие в друго скрито отделение? Ако германците откриеха свалящата се плоскост, зад нея щеше да има само празно пространство. За жалост, когато продължи да проучва, Люсиен забеляза, че стените зад ламперията не са достатъчно дълбоки, за да поберат човешко тяло.
После той забеляза колко необичайно високи са основните дъски на пода. С помощта на малка ролетка, която винаги носеше със себе си, той се увери, че са високи почти четирийсет сантиметра. Навярно можеха да се закачат като капак на пощенска кутия, за да може човек да ги повдигне и да се спусне по корем в едно издълбано пространство. Това би могло да е решение, ако стената е с подходящата дълбочина. Много жалко, защото германците никога не биха погледнали там.
Люсиен продължи нататък. Покрай един коридор имаше стена, която беше извита в центъра и образуваше полукръгла ниша на мястото, където една малка бронзова статуя на Меркурий стоеше върху фундамент, висок един метър. Един мъж можеше да стои приведен във фундамента, ако не беше много висок. Щеше да се наложи статуята и дървеният горен край на фундамента да се повдигнат, а после да се върнат на мястото си, за да може мъжът да се скрие. Това щеше да бъде доста трудно. Дори статуята да се закрепи към горната част отдолу, а горната част да се прикрепи към фундамента, тя щеше да бъде много тежка. Люсиен повдигна статуята и предположи, че тежи около петдесет килограма. Дали гостът на Мане щеше да има силата да отвори и затвори горната част?
Архитектът прекоси стаята, за да огледа по-добре нишата. Запали цигара и се облегна на една от много високите дървени дорийски колони в отвореното пространство между гостната и трапезарията. Огледа я от горе до долу и видя, че набразденият й стълб е изработен от един къс изящен кестен. Ех, ако стоеше върху висок пиедестал, помисли си, човек можеше да се побере в пиедестала, за да се крие. После Люсиен забеляза колко голям е диаметърът на колоната и го измери - около петдесет и шест сантиметра. Обзе го невероятен прилив на еуфория. Използвайки собствените си рамене за ориентир, той изчисли, че колоната е достатъчно широка, за да побере изправен мъж с нормални размери, дори като се отчете дебелината на стената на колоната.