Бет виждаше, че офицерите от Гестапо знаят, че си губят времето, но като изпълнителни германци, те все пак продължиха да претърсват повърхностно. Мъжът с големите уши се върна в спалнята и отвори вратата на гардероба. Това обезпокои Бет и тя разбра, че трябва да действа.
- Знаете ли, понеже сте тук, можете да ми направите една услуга. Почакайте тук. - Тя отиде до един куп с кутии в ъгъла на дневната и махна капаците на две от тях. Мъжете я наблюдаваха с огромен интерес, докато изваждаше дълга вечерна рокля и цвят бордо и една бяла със същата дължина.
- Коя от двете да облека довечера? Трябва ми мъжко мнение. - Бет постави бялата рокля до тялото си. Полюшвайки се като модел на модния подиум, тя тръгна към тях и спря, а после повтори движението с другата рокля. - Все пак ние, момичетата носим тези неща, за да радваме мъжете си. Е?
- Много е елегантна, мадмоазел. Разбира се, и двете изглеждат прекрасно върху тялото ви - заекна мъжът с очилата.
- О, колко сте мил. Но коя от двете? Червената или бялата? - попита Бет.
- Определено червената - изказа мнението си мъжът с големите уши.
- Значи и двамата сте съвсем сигурни? - Бет задържа червената рокля на ръка разстояние, за да я огледа за последно.
- Да - казаха едновременно те.
- Добре, щом вие, господа, казвате червената, така да бъде. Много ми помогнахте този следобед и ще ви се отплатя.
Бет беше сигурна, че една и съща фантазия преминава през мислите на двамата офицери от Гестапо и те се разочароваха, когато тя захвърли роклята и отиде до шкафа с алкохол.
- Пристигат два коняка. И да не сте посмели да кажете, че не пиете през работно време.
Бет донесе питиетата на гостите си, които бяха много благодарни.
- Много съжалявам, че не успяхте да намерите никакви си евреи. Обикновено тук гъмжи от тях - четат Стария завет, броят си парите.■
Мъжете се спогледаха и се засмяха, а после гаврътнаха питиета си.
- Сигурно е станало някакво недоразумение, мадам – каза този с големите уши. - Съжаляваме за безпокойството. Надяваме се, че не ни се сърдите.
- Ни най-малко, такива неща се случват постоянно. Вие просто си вършехте работата, момчета.
- Проявихте голямо разбиране. Ще тръгваме. Отнехме достатъчно от вашето време.
Тя постави ръце на раменете им и ги поведе към вратата, а те отчаяно въртяха очи, за да я огледат за последно. Когато вратата се затвори, тя се облегна на нея и въздъхна. Притиснала ухо към вратата, тя изчака да чуе, че излизат от сградата, и се запъти право към шкафа с алкохол - имаше нужда от много силно питие, за да се успокои. След като й се обадиха да я уведомят за операцията на Гестапо, Бет имаше само десет минути да се подготви — да скрие децата и техните вещи и да се съблече.
Тя погледна към перваза на прозореца и се усмихна. Емил и Карол не бяха гъкнали. Сърцето й преливаше от любов към тях. Ама че храбри деца бяха. Бет почука три пъти по перваза и Емил - с голяма сръчност за шестгодишен - отключи вътрешните ключалки. Тя повдигна перваза и видя, че децата й още лежат на страни и се прегръщат силно. Двамата вдигнаха очи и се усмихнаха. Бет за малко да се разплаче, но се сдържа и се протегна, за да извади нежно Карол.
- Хайде, зайчетата ми, вече е безопасно. Никой няма да ви нарани.
Тя прегърна малкото момиченце и прокара ръка по меката й кафява коса. Емил изпълзя сам и прегърна бедрото й, като не искаше да я пусне. Бет се втренчи в скривалището, което бе проектирал Люсиен. Той беше спасил децата й и сега тя го обичаше повече от всякога. Бет искаше да прекара остатъка от живота си с Люсиен.
Накрая Емил пусна бедрото й.
- Лельо Бет, не ти ли е студено по бельо?
59
АЛЕН ЗНАЕШЕ, че Люсиен отива към скривалище на евреи. Беше избрал много заобиколен маршрут, за да разбере дали някой го следи. На негово място Ален би направил същото. Но пък той никога не би извършил нещо толкова безумно като укриването на евреи.
Люсиен се бе разходил много спокойно из Градините на Тюйлери, а после и по площад „Конкорд“, където два пъти обиколи обелиска, преди да поеме по улица „Роаял“. Когато стигна до църквата „Света Мария Магдалена“, той я обиколи два пъти, като си даваше вид, че се любува на неокласическите й детайли, а после тръгна на запад по улица „Сент Оноре“, докато зави надясно по улица „Д’Анжу“, а после наляво по улица „Сьорен". Когато Ален зави зад ъгъла, той си спомни, че последния път, когато следи Люсиен, го беше изгубил на улица „Сосе“, а това беше следващата улица. Той вървеше плътно зад него, докато се движеше по улица „Сосе“. Две врати преди пресечката с улица „Монталиве“, Люсиен спря и запали цигара. Той влезе заднишком в един вход и се вгледа внимателно в щаба на Гестапо отсреща. Ален пресече улицата, откъдето можеше да вижда ясно шефа си. С бързината на котка, Люсиен изхвърча на тротоара и влезе през вратата на номер 12.