Ален хукна по улицата към входа и отвори една от двойните врати, за да погледне вътре. Той зърна лявата обувка на Люсиен, когато тя стъпи върху първото стъпало. Ален се шмугна вътре във фоайето и се скри до стълбите. С облекчение видя, че портиерът не е там. Чуваше бързите стъпки на Люсиен, докато се качваше по стълбите. Когато Люсиен се качи на първия етаж, Ален започна да се изкачва, притискайки се към стената, за да не се вижда, ако Люсиен погледне към откритото стълбище. Когато Люсиен се качи на втория етаж, Ален беше само един етаж под него.
На третия етаж Люсиен отиде до вратата на един апартамент и почука три пъти, а после още три пъти. Ален лежеше плътно притиснат към извивката на стълбището, а главата му се подаваше над ръба на първото стъпало при площадката, когато Люсиен влезе в апартамента. Той чу как някакви мъже говорят в далечината, но плътната врата заглушаваше гласовете им. Дори когато притисна ухо към таблата, това не помогна. Той отстъпи назад от вратата, за да види номера на апартамента, ЗА, и бързо слезе по стълбите.
Вече на улицата, той внимателно огледа сградата, броейки къде се намира третият етаж. С окото си на архитект разбра, че апартаментът гледа към улицата. Пресече улица „Сосе“, за да види по-добре сградата, но се скри в един вход, да не би Люсиен да погледне през прозорците, които бяха с плътно спуснати кепенци.
Ален започна да си представя къде Люсиен би могъл да скрие евреина, но без да се намира в апартамента, беше невъзможно да предположи. Дали не беше още една ниша в камината? Или под пода? Вероятно евреинът още не беше там. Люсиен беше отишъл днес, за да огледа скривалището и даде одобрението си, преди да доведат евреина, което най-вероятно щеше да стане през нощта. Нямаше начин Ален да успее да се промъкне в апартамента, след като всички излязат. Можеше да подкупи портиера, но човекът, организирал всичко това, се беше погрижил той или тя да бъде почтен. Нямаше да може да отиде там и да се престори, че изпълнява поръчка на Люсиен - всички работници щяха да разберат, че нещо не е наред. Ако това беше филм, Ален щеше да разбие ключалката и да влезе през нощта, но не знаеше как да го направи.
Той реши да изчака, докато Люсиен и останалите излязат. Тъй като Гестапо имаха шпиони из целия град, беше сигурен, че мъжете ще си тръгнат един по един, за да не привличат внимание. Беше много умно от тяхна страна да правят това само на десет метра от щаба на Гестапо. Кой би предположил подобно нещо? Поне Ален щеше да види кой е замесен. Но може би имаше заден вход - всички големи сгради имаха такъв, - така че беше възможно да не види никой да излиза. След като излезе от входа, Ален се огледа из улицата за някакво кафене, където можеше да седи и да наблюдава, но нямаше такова. Налагаше се да остане на мястото си и да чака. Здрачът вече бе преминал в нощ, така че можеше да се скрие по-добре във входа.
После, само след петнайсет минути, Ален видя как Люсиен бавно отвори вратата и забърза по улицата. След още петнайсет минути Ален нямаше търпение да си тръгне, защото вече нямаше интерес да разкрие конспираторите. Беше гладен и жаден и трябваше да отиде до тоалетна. Ако Люсиен беше арестуван от Гестапо, това щеше да бъде достатъчно удовлетворение. Той щеше да изчезне в нищото като хиляди други парижани.
Той загаси цигарата си и се канеше да си тръгне, когато види мосю Мане да излиза от сградата. Очевидно бизнесменът беше мозъкът на групата, както биха казали в някой американски филм. Мане пое бавно по улица „Сосе“, сякаш нямаше никакви грижи. Този глупак рискуваше живота и богатството си заради толкова опасен и безразсъден заговор, мислеше си Ален. Сигурно беше голямо начинание да координира всички тези скривалища. Ален многократно се беше срещал и разговарял с Мане в кабинета за детайлите на неговите фабрики. Той беше истински джентълмен от висшата класа, затова Ален беше озадачен защо такъв човек би помагал на шайка евреи. Не беше заради парите, защото той вече беше един от най-богатите хора в Париж. Може би го изнудваха да го прави. Той беше съвсем сигурен, че Люсиен, който не получаваше нищо за работата си за германците, участваше заради парите.
Докато Мане се разхождаше към улица „Фобур Сент Оно-рс“, той мина покрай някакъв стар, разнебитен камион, паркиран до тротоара, и вдигна бастуна си на рамо. Двама набити мъже около трийсетте слязоха от камиона и отидоха отзад. Те извадиха огромен пътнически куфар и заедно понесоха тежкия си товар по улицата. Ален се засмя на глас - той знаеше какво има в куфара. Евреинът сигурно беше много едър, защото двамата мъже се мъчеха да го внесат през вратата на номер 12. Въодушевен, Ален вече можеше да се обади на чичо си. Щеше да бъде безсмислено да изпращат Гестапо, ако не знаеше, че евреинът наистина е там. Щяха да ги изпратят за зелен хайвер, за да претърсят празен апартамент, злепоставяйки чичо му пред началниците му. Но сега, когато Гестапо се отзовяха на повикването, щяха да заловят своя евреин. Ален нямаше търпение да стигне до телефонната будка на улица „Фобур“, но изчака. Искаше да даде време на мъжете да стоварят евреина. Трийсет минути по-късно двамата мъже и един много по-лек куфар отново излязоха на улицата.