На Ален му се щеше да хукне по улицата, но се пребори с импулса и завървя бавно. Беше замаян от радост, когато си представяше как Гестапо удрят по вратата на Люсиен посред нощ и го арестуват. Беше почти осем часът и по улиците нямаше хора, така че улица „Фобур“ беше пуста, когато стигна до телефонната будка. Тъй като ставаше късно, той знаеше, че чичо му вече не е в кабинета си на улица „Сосе“ 11, така че Ален щеше да опита да го намери вкъщи, преди да е излязъл за обичайната си вечер за социални контакти. Той пъхна монетите и беше толкова развълнуван, че едва успя да набере номера. За негово огромно облекчение, чичо му вдигна телефона.
- Ало, обажда се...
Ален спря по средата на изречението. На по-малко от метър от него стоеше Пиер. Той се взираше в очите на Ален с толкова силна омраза, че Ален пусна слушалката и отстъпи назад в кабината. Тогава Пиер му се усмихна, но не каза нищо. Ален го гледаше невярващо, сякаш беше видял привидение. После той си възвърна самообладанието и го заля вълна от гняв.
- Какво правиш тук, малък негодник? - Чувстваше се обиден, че този безполезен сирак прекъсва едно радостно събитие Слушалката висеше във въздуха, а отвътре един глас повтаряше: „Кой, кой се обажда?“.
- Какво искаш, по дяволите? Отговори ми, задник такъв - настоя Ален, а после грабна слушалката и я поднесе към ухото си.
Все още гледайки Ален право в очите, Пиер се втурна напред. Ален изпита странно изгарящо усещане в гърдите си. Той погледна към тях и видя, че там е забит кухненски нож, чак до дръжката. Изохка и пусна слушалката, подпирайки се на телефонната кабина. Понечи да извика за помощ, ала думите не можаха да излязат от устата му, сякаш гърлото му се беше стегнало. От раната бликна кръв и пропи предницата на бялата му риза, докато той бавно се свличаше на земята. Очите на Ален изпъкнаха от изумление - той все още не можеше да извика. Пиер гледаше мълчаливо, без капка емоция по лицето. Ален се сви на кълбо на пода на будката и умря. Пиер ритна тялото с крак, за да се увери, че е мъртъв, а после затвори слушалката Той коленичи, за да извади портфейла на Ален от сакото му, и бавно се отдалечи.
Докато се прибираше у дома в мрака, Пиер знаеше, че не е имал избор. Особено след като разбра какво прави Люсиен. Щом Люсиен спасяваше неговия народ, значи той трябваше да спаси него. Беше много горд, че този път той е защитил покровителя си - и го беше направил съвсем сам, както трябваше да постъпи един мъж.
60
- ДОБЪР ВЕЧЕР, мосю Бернар, много се радвам да ви видя отново.
От пода в задната част на движещата се кола, Люсиен погледна домакина си и разпозна в него водача на Съпротивата, с когото се бе запознал преди седмици. Няколко минути по-рано, докато вървеше по една алея, Люсиен бе забелязал тъмнозелен седан да спира до него. Той знаеше, че това не е кола на Гестапо, и не й обърна внимание, докато двама мъже не изскочиха отвътре и не го повлякоха за ръцете към задната седалка. Този ход беше перфектно режисиран и отне само две секунди.
- Моля, седнете до мен, за да можем да поговорим - каза старецът и потупа седалката.
Люсиен събра сили да седне. Той оправи костюма и си нагласи вратовръзката. Кипеше от възмущение, но запази самообладание. Беше лош знак, че от Съпротивата отново се бяха свързали с него по толкова драматичен начин.
- Мосю Бернар, има един въпрос, по който само вие можете да ни помогнете.
- Ще ви помогна, с каквото мога - промърмори Люсиен, който добре помнеше, че при последната им среща го бяха обвинили, че е колаборационист.
- Получихме инструкции от Лондон да засилим опитите си за саботаж.
-Чудесно. Тогава вървете да прережете няколко телефонни кабела. Желая ви много успех. А сега ме оставете на следващия ъгъл, ако обичате.
- Не е толкова просто. Нашите инструкции гласят да осуетим германското военно производство.