- Казах ти да млъкнеш, Реми.
Снимките се изплъзнаха от ръката на Люсиен и паднаха на пода. Той продължи да се взира през прозореца. Намираха се в провинцията, някъде извън Париж. Докато гледаше как преминават тъмните полета и гори, той се замисли за последните думи на Селест - архитектурен Мефистофел. Човек, продал душата си на германците, за да проектира. Да проектира неща, които убиват сънародниците му. Селест беше права - той беше прекрачил границата към колаборационизма заради своето изкуство. И знаеше, че старецът е прав. Неговият проект в Трамбли можеше да спечели сто награди, но в крайна сметка беше сграда на врага, а не негова.
Люсиен мислено си повтори същата стара обосновка, която беше използвал след първата си среща със Съпротивата. Толкова отчаяно искаше архитектурен успех, че не го беше грижа за кого проектира. Войната започна и кариерата му беше в застой - по всичко личеше, че може би никога няма да получи друга поръчка. За негово горчиво разочарование, 30-те години не му бяха донесли желаното признание. Не можа да получи онази революционна поръчка, която да го изведе на пътя към професионалната слава. Така че, когато Мане му предложи работата в Шавил, това беше възможността на живота му, която трябваше да приеме.
Дяволът, на когото си беше продал душата, беше Херцог, който не беше традиционният нацистки дявол с рога, червен костюм и остра опашка. Той беше способен инженер, който обичаше архитектурата и искрено искаше Люсиен да създава чудесни сгради. Не беше варварин като останалите германци. Херцог бе споделил увлечението си по архитектурата и подтикна Люсиен да проектира нещо хубаво, защото видя, че той е способен да го направи. Проектирането на двете фабрики доказваше, че наистина притежава талант. Но тази обосновка вече не го убеждаваше, както преди. Той осъзна, че знае, че стореното от него е нередно.
В този момент никак не се страхуваше - чувството му за срам заличи целия страх у него. Пресегна се и вдигна снимките, а после ги прелисти отново. Нямаше нужда от самоанализ.
- Какво искате да направя? - попита Люсиен.
- Разполагаме с много ограничени запаси от пластичен експлозив, който ни дадоха от британските специални операции, така че трябва да го поставим там, където ще нанесе най-много щети - каза старецът. - Вие ще ни кажете къде. Но най-напред ще ни трябват няколко плана, за да разучим разположението на мястото, преди да влезем. Ще завием обратно към Париж и ще отидем в кабинета ви. Реми ще ви придружи догоре, за да ги вземе.
- А ако побегнеш, ще получиш един удар в тила - каза Реми с широка усмивка.
- И кога ще го направите?
- Тази вечер - каза старецът. - За два часа има само двама пазачи на пост, които наблюдават цялото място. А вие ще дойдете с нас, за да се погрижите всичко да мине добре. Имаме право само на един опит.
Люсиен нямаше сили да протестира. Беше се примирил със съдбата си.
- Добре, мосю. С вас съм.
- Хубаво. Мосю Девро каза, че сте истински патриот.
- Девро, архитектът?
- Наш общ приятел. Той препоръча вашата сграда и каза, че ще знаете най-добрия начин да я съборим. „Бернар, каза той, на драго сърце ще жертва сградата си за доброто на Франция.“
- Не се съмнявам - каза Люсиен.
61
- НАВЕДИ СИ ГЛАВАТА, проклет идиот.
- Нали знаеш, че той иска да ни издаде. Знаеш го, нали, Реми?
- Дано го направи, Албер. Това ще ми даде оправдание да изпратя един куршум в главата му - прошепна Реми в ухото на Люсиен.
Реми надничаше иззад един палет с тухли, когато Люсиен реши лично да огледа фабриката. Все пак това беше неговата сграда. Ала Реми го блъсна обратно на калната земя. Малко по-късно Реми се наведе до него.
- Пазачът току-що завърши обиколката си - няма да се върне вътре още половин час - каза Реми на Албер, сякаш Люсиен не беше там, макар че седеше помежду им.
-Това не е достатъчно време, за да разположите зарядите -каза Люсиен.
-Казах ти да си затваряш устата, господин архитект. Тук си, само за да ни кажеш кое е най-подходящото място да поставим пластичния експлозив - каза Албер.
Люсиен бе възмутен — така не се разговаряше с един професионалист. Тези хора бяха просто плъхове от копторите на Париж. Без образование и възпитание, а отгоре на всичко и долни комунисти. Това беше проблемът с войната: тя бе преобърнала обществения строй.
-Разгъни онзи чертеж и ни покажи отново колоните - заповяда Реми и извади запалка от джоба на якето си.
Люсиен разпъна чертежа на земята и посочи четирите колони, които вече беше обозначил с червен молив.