- Аз все още съм немски войник, който се е заклел да защитава Отечеството, затова ще продължа да строя фабрики и укрепления. И все още има много неща, които да добавя към колекцията си от произведения на изкуството. Знаеш ли, дори бих могъл да възстановя твоята сграда, която взривиха онези негодници от Съпротивата.
Люсиен се извърна и пое към една горичка.
- Когато цялото това безумие приключи, се надявам да се видим отново - каза той.
- Ще се видим, сигурен съм в това - отвърна Херцог.
- Никога не съм мислил, че ще го кажа на германски потисник, но ще ми липсваш. Бяхме необичаен екип.
- Така беше, приятелю - съгласи се Херцог. - Но сега е време да тръгваш. Очаква те дълга нощ.
- Сбогом - каза Люсиен и протегна ръка.
Херцог силно стисна ръката му.
- Успех, Люсиен.
Люсиен се обърна и пое към колата. След като седна на мястото на шофьора, той за последно махна с ръка на германеца. Бет не каза нищо и гледаше право напред. Той запали двигателя и потегли.
Херцог запали цигара, докато гледаше как червените задни светлини на колата се смаляват до миниатюрни точици, които изчезнаха зад хоризонта. Той дръпна силно от цигарата, вгледа се в студеното нощно небе и видя море от звезди над главата си. Не разбираше нищо от съзвездия или астрономия, но се наслаждаваше на красивата гледка. В Париж никога не бе забелязвал нощното небе, но в провинцията то беше великолепно и почти те отнасяше в рая. Човек можеше само да благоговее пред гледката. Докато пушеше, той продължи да се взира в небето, дивейки се на огромния брой звезди. Накрая хвърли фаса, угаси го и се обърна да погледне пътя. След около минута на хоризонта се появиха фарове. Херцог погледна още веднъж небето, а после бавно отиде в гората, където бе скрил колата си. Отвори предната врата откъм шофьора и извади зелена брезентова торба и картечница. Зад някакви храсти в самия край на пътя, той изчака, докато една кола се понесе към него. Когато тя наближи на около петдесет метра, той излезе на банкета и стреля с картечницата. Куршумите пробиха предното стъкло и страничните прозорци, а колата се наклони надясно и се понесе към другата страна пътя. Херцог пое към една сивозелена германска щабна кола, която спря рязко точно срещу мястото, където стоеше той. Някакъв войник се беше отпуснал върху волана, а двама офицери се движеха на задната седалка. Херцог остави картечницата на пътя, а после небрежно бръкна в брезентовата торба, която носеше на другото си рамо, и извади ръчна граната. Приближи се на няколко крачки и хвърли гранатата за дългата й дървена дръжка. Тя се плъзна под колата и избухна, при което я издигна на метър над земята, превръщайки я в огнено кълбо. Херцог наблюдава огнения ад известно време, а после се върна при колата си и я измъкна от скривалището й. Докато шофираше към Париж, той се усмихна. Знаеше, че Шлегал никога няма да пренебрегне анонимен сигнал.
Докато Люсиен шофираше в нощта, осъзна, че не се страхува. Въпреки опасността, която още ги дебнеше, щяха да успеят. Беше сигурен в това. Докато се взираше в лъчите на фаровете, които пронизваха пустото шосе пред него, той се усмихна, когато си представи какво би си помислил баща му за случилото се през последните шест месеца. Синът му беше проклет глупак. Заради шайка евреи! Ама че лудост. „На нищо ли не съм те научил, момче?“ Професор Бернар щеше да въздъхне и да каже: „Провалите на детето са провали на родителя“. Но Люсиен знаеше, че изобщо не се е провалил. Смяташе, че не му е присъщо да помага на друго човешко същество. Но, за голямо негово учудване, не беше така. Гордееше с това. И беше опровергал баща си.
Беше удивен, че го бе сполетяла такава щастлива съдба в толкова ужасни времена. Казват, че войната не води до нищо хубаво, но не беше така. Запознанството му с Бет, приятелството му с Херцог и Мане и най-вече това, че откри Пиер. Ако не беше войната, пътищата им никога нямаше да се пресекат.
-Мислиш ли, че всичко ще бъде наред? - уплашено прошепна Бет. Не беше продумала, откакто потеглиха.
- Всичко ще мине отлично.
Бет се наведе и го целуна по бузата, а после положи глава на рамото му. Люсиен знаеше, че тя му вярва, и това пълно доверие много го успокояваше. Той усили отоплението и леко натисна с крак педала на газта, за да не събуди никого с увеличаването на скоростта. Ситроенът, със своя тихо мъркащ мотор, беше като топъл пашкул, който ги предпазваше, докато летяха напред в студената нощ.
Люсиен знаеше, че всичко е било илюзия. Сградите, арките, мащабните изящни линии. През цялото това време той бе боготворил една фасада от бетон и стъкло.