Това беше самоубийство. Но нещо го подтикваше да го направи.
***
- Вие сте това, което евреите наричат mensch, мосю Бернар - каза Мане и отпи глътка вино. Люсиен се бе погрижил да са сами на отдалечена маса.
- Какво означава това, по дяволите? - попита той. Звучеше му малко обидно, нещо като еврейската дума schmuck.
- Предполагам, че означава „човешко същество“, човек, който постъпва правилно.
- Преди да постъпя правилно, имам няколко условия.
- Слушам ви - каза Мане.
- Не бива да знам нищо... наистина нищо... за вашия проклет евреин - Люсиен се огледа наоколо, за да се увери, че никой не подслушва разговора им.
- Разбирам напълно.
- Ами работниците, които ще се заемат с изграждането? Откъде да съм сигурен, че няма да проговорят?
- Това са мъже, които са работили за мен повече от двайсет години. Мога да им се доверя, както и вие.
- Наемателите ще се питат какво става, когато чуят целия този шум. Всички те ще бъдат депортирани, ако открият евреин в сградата. Ако заподозрат нещо, ще информират Гестапо, за да се спасят.
- Съгласен съм, има риск, но на портиерката й се плаща добре, за да излъже, ако се наложи. Всички наематели са на работа през деня. Освен това вашето решение е гениално, защото е толкова просто - няма да има толкова много шум.
- Ами собственикът на сградата? Ако той научи за това?
- Аз съм собственикът, мосю Бернар.
Люсиен най-сетне се успокои и се облегна в стола. След като тези притеснения бяха отпаднали, беше време да се заемат за работа.
- Споменахте хонорар от дванайсет хиляди франка, мосю Мане.
Мане извади дебела книга с твърди корици от чантата, която държеше в скута си. Постави я на масата и я побутна към Люсиен.
- Обичате ли да четете? Този роман от американския писател Хемингуей е много интересен - каза с широка усмивка.
Люсиен никога не четеше нищо друго, освен архитектурни списания. Но беше ходил на кино и изгледал всички американски филми, създадени по велики литературни произведения, така че можеше да си дава вид, че е чел книгите.
- Разбира се, Хемингуей. - Гари Купър участваше в „Сбогом на оръжията“ през 1932 г. Филмът беше много добър.
Люсиен бавно пое книгата и разгледа корицата, а после започна да прелиства страниците. Внезапно спря, когато видя първия франк, пъхнат в кухата книга.
-Изглежда много интересна. Ще започна да я чета довечера, преди да си легна.
- Знам, че ще ви хареса - отвърна Мане.
-А дали ви чух правилно, когато казахте, че ще ви трябва допълнително производствено пространство за вашия нов договор? - попита Люсиен, като държеше книгата с две ръце в скута си.
-Правилно сте чули. Защо не дойдете в кабинета ми вдругиден, за да обсъдим проекта - да кажем около два часа. Ще имам всичките си изисквания в писмен вид. Сигурен съм, че ще се наложи да се върнете в апартамента, за да направите някои измервания за чертежа, така че задръжте ключа.
Внезапно усмивката изчезна от лицето на Люсиен.
-Но нека си изясним нещо, мосю. Никога вече няма да правя нещо подобно.
- Разбира се, напълно ви разбирам.
Между двамата мъже настъпи неловко мълчание. Люсиен отпи още една глътка от виното си. Ужасно искаше да се махне оттук с новата си книга. Мане се усмихна и отпи от питието си, сякаш не бързаше за никъде.
- Попитахте ме защо извършвам самоубийство.
-Да, а вие ми казахте, че сте набожен християнин, който иска да помогне на свой събрат - каза Люсиен.
-Набожен? Ни най-малко. Присъствам на литургията за Великден и Коледа и нищо повече. Наистина смятам, че като християни имаме основното задължение да постъпваме правилно, но това далеч не е всичко. Има още.
- Нима?
-Мосю Бернар, хората мислят, че аристократите, с техните пари и привилегии, имат всичко в живота, но ужасно грешат. На децата от моята класа им липсва най-важното: майка и баща.