- Били сте сирак?
-Не съвсем. Имах родители, но подобно на другите от тяхната класа, те никога нямаха време за децата си - посещаваха различни обществени събития, забавляваха се в града и в провинцията, управляваха именията и инвестициите си. Бих се обзаложил, че за една седмица никога не съм прекарал повече от един час с родителите си. Те често забравяха рождения ми ден. Когато бях в пансиона, не ги виждах месеци наред и дори не получавах писма от тях. Те просто бяха твърде заети за мен и моите братя и сестри.
- Много жалко - съгласи се Люсиен.
-Не, отгледа ме мадам Дюкро. Тя беше моя бавачка, но ми даваше толкова любов и привързаност, колкото би дала най-добрата майка. И беше еврейка.
- Еврейка? Как е...
-Нямам представа как родителите ми са избрали еврейка за наша бавачка. Навярно не са били такива антисемити, както останалите от тяхната класа. О, аз съм преминал през обичайното католическо обучение на свещениците. Но тя никога не криеше, че е еврейка; всъщност ни разказа всичко за това -празниците, синагогата, излизането от Египет - всичко.
Това се стори очарователно на Люсиен.
-Преди войната няколко пъти гостувах в дома на Уинстън Чърчил в Чартуел, неговото английско имение. Веднъж го попитах за една снимка на стара жена на камината му и той ми каза, че това е мисис Еверест, неговата бавачка. Наричаше я „Умани“. Каза, че когато починала, бил смазан от почти непоносима мъка и тъга, хилядократно по-силна от тази, когато собствените му родители починали по-късно. Така се чувствах и аз, когато почина моята бавачка, която беше моя „истинска майка“. Така че, нали разбирате, мосю Бернар, в известен смисъл, когато укривам тези хора, аз укривам мадам Дюкро.
5
ЛЮСИЕН НЯМАШЕ ТЪРПЕНИЕ да се прибере у дома и да съобщи новината на Селест. Е, поне онази част с фабриката. Ако й кажеше за апартамента на Мане, щеше да я изложи на сериозна опасност. Работата в апартамента трябваше да си остане тайна. Докато вървеше към къщи, Люсиен притискаше книгата плътно до гърдите си. Скоро осъзна, че всеки агент на Гестапо, който го наблюдава, ще разбере, че има нещо, затова премести книгата в едната си ръка и я държеше небрежно отстрани, както би постъпил всеки човек. Но тъй като се страхуваше, че тя може да се изплъзне от ръката му и да падне на тротоара, разкривайки всичките му франкове, я стискаше силно.
Докато минаваше покрай една телефонна кабина, му хрумна нещо. Взе слушалката, постави монета и набра любовницата си, Адел Боно. Отдавна не и бе съобщавал новина за някоя нова поръчка, така че щеше да се зарадва много. Като успял парижки моден дизайнер в края на трийсетте (на двайсетте, ако питахте нея), Адел искрено се интересуваше от практиката му на архитект. Тя винаги искаше да види проектите и не се колебаеше да изразява мнението си, което много допадаше на Люсиен, макар че той рядко се вслушваше в съветите й. След като бяха правили секс и лежаха в леглото, пушейки и пиейки вино, му доставяше огромно удоволствие да спори с нея, когато не харесваше някой аспект на негов проект. Това го възбуждаше сексуално не по-малко от любовната им игра. Както често се случваше с любовниците, Люсиен смяташе, че Адел всъщност е жената, за която е трябвало да се ожени. Освен това Адел познаваше най-актуалната архитектурна дейност, която се извършваше в Париж, докато Селест смяташе, че архитектурата е мъжка работа, поради което не проявяваше интерес към нея.
Телефонът иззвъня няколко пъти, преди Адел да вдигне. Люсиен се развълнува, когато чу нейния дълбок секси глас.
-Адел, любов моя, ще проектирам нова фабрика за Огюст Мане, големия индустриалец - обяви Люсиен.
-О, чудесно, скъпи ми Люсиен. Това е вълнуваща новина -каза Адел. - И аз много се радвам, когато получиш нова работа - напомняш ми за петгодишно момченце на сутринта преди Коледа. Наистина се радвам за теб. Не забравяй да ми покажеш предварителните проекти, преди да ги представиш на Мане.
-Знаеш, че ще го направя, скъпа моя. Ти си моят помощник-архитект, работим заедно по всичко - отвърна Люсиен. Винаги казваше същото на клиентите си, че ще работят като екип по даден проект, но това бяха пълни безсмислици. Той вземаше всички решения, тъй като сътрудничеството, в която и да е творческа работа е обречено на неуспех.
-Трябва да се видим, за да го отпразнуваме - каза Адел. -„Ла Ша Ру“ би било идеалното място.
Люсиен направи гримаса - това беше и най-скъпото заведение.
- Ще видим - отвърна.
-Помня, че когато родителите ми казваха „ще видим“, това винаги означаваше „не“ - рече Адел.