Без изобщо да се оплаче, Селест извади три свещника от шкафа вдясно от мивката, запали ги и отново се зае да дере заека. Жълтеникавата светлина на свещите хвърляше призрачната трептяща сянка на Селест върху стените на кухнята.
- Някога замисляла ли си се, че тези фабрики биха могли да помогнат на Франция след войната? - попита Люсиен.
- А сега ще ми дрънкаш онези колаборационистични глупости - „Да покажем, че умеем да губим, да се върнем на работа, както винаги, и да работим заедно с швабите“. Все едно, след като и американците вече се намесиха, скоро ще видиш стотици бомбардировачи над Франция. Твоят шедьовър ще се превърне в пепел.
Люсиен дъвчеше парче много клисав хляб. Той щеше да проектира сгради за Франция, които да се използват след разгрома на Германия, който в момента изглеждаше неправдоподобен. Искрено вярваше, че това ще се случи. Най-важното беше да оцелее, за да го види.
- Тази седмица ще се срещна с Мане за проекта - каза той.
Селест бавно се извърна към Люсиен с окървавения нож в ръце. На лицето й се появи зла усмивка.
- Обзалагам се, че би поискал от мен да преспя с клиент заради поръчка, нали?
- Никога не бих направил подобно нещо! - извика той. -Ама че ужас.
- Но ще проектираш за немците.
- Това е война и бих направил всичко, за да опазя живота ни.
- Ами това да запазиш честта си?
Селест хвърли ножа в мивката и излезе от кухнята, когато лампата отново светна.
Селест отиде в спалнята и седна в едно голямо и меко кресло до прозореца. Това беше любимото й място в апартамента. Обичаше да чете в него или следобед да гледа как децата си играят на двора долу. Столът беше мек и удобен, за разлика от мебелите в дневната, които бяха в онзи модернистичен стил, който Люсиен толкова много харесваше. Тя намираше „изчистените, семпли и модерни линии“ на столовете и дивана неудобни и студени. Люсиен беше избрал мебелите. Тя бе разбрала, че това е цената, която една жена плаща, когато се омъжва за архитект. Примирила се бе с избора му, защото го обичаше и се доверяваше на вкуса му като архитект, макар че нейните предпочитания бяха далеч по-традиционни. Повече й допадаха тапети и килими на цветя, с резбовани мебели от орех, като нещата в апартамента, в който беше отраснала.
Селест извади един шал от скрина от неръждаема стомана, инкрустирана с абанос, който стоеше до стената срещу леглото. Спря и погледна в най-долното чекмедже, към това, което се намираше под шала. Бебешки одеялца, десетки, в ярки цветове. Прокара ръка по меката агнешка вълна, а после взе едно и го поднесе към бузата си.
6
КОГАТО ЕДИН ВЪЗРАСТЕН ПОРТИЕР въведе Люсиен в кабинета на Мане в неговата фабрика в Шавил, той с ужас видя немски офицери да седят пред богато украсеното му бюро от махагон, да пушат цигари и небрежно да разговарят с него. Беше си представял лична среща с Мане, по време на която да научи подробностите за проекта. Може би спокоен обяд след това, с чаша истинско вино и печена патица. Естествено, за сметка на Мане.
Лицето на Мане се озари от широка блага усмивка, когато видя Люсиен, и той незабавно стана от стола си. Германците останаха по местата си, като пушеха без грам любопитство към късно дошлия. Люсиен бе подранил с две минути, но тъй като познаваше германската точност, знаеше, че те са дошли поне десет минути по-рано.
-А, Люсиен. Благодаря, че дойде - каза Мане. - Нека те запозная с членовете на нашия екип.
Люсиен веднага изпита антипатия към думата „екип“. Екип означаваше творческа намеса и проблеми.
- Това е полковник Макс Либер от Вермахта.
Набитият германец с широки гърди стана, удари токове и силно стисна ръката му. Люсиен за пръв път се ръкуваше с немец и се учуди, че мъжът не се опита да източи кръвта от ръката му. Представяше си, че пруските военни често са го правели. Либер изглеждаше като типичния немски войник, с късата военна подстрижка и дебелия врат, на които французите се присмиваха.
-За мен е огромно удоволствие, мосю Бернар - каза германецът с тих и спокоен глас, който не отговаряше на грубите му черти.
-А това е майор Дитер Херцог, също от Вермахта. Той е строителен инженер и е началник на строителството и проектирането на военни съоръжения за парижкия регион.
Този германец беше в средата на трийсетте, среден на ръст, а лицето му можеше да се обърка с това на филмова звезда. Той угаси цигарата си в пепелника върху бюрото на Мане и бавно стана от стола си. Ръкостискането му беше точно като това на Либер. Очевидно ги учеха на това в офицерското училище. Ясните сини очи на Херцог се втренчиха в тези на Люсиен, но той само се усмихна, без да каже нищо.