Выбрать главу

През двете години от началото на германската окупация на Париж през 1940 г. имаше много убийства, но Люсиен всъщност не бе виждал труп до този момент. Той беше странно хипнотизиран, не от трупа, а от новия цвят, който кръвта бе образувала върху костюма му. В часа по изобразително изкуство в училище му се налагаше да рисува скучни цветни колела, за да се упражнява. Сега пред очите му имаше доказателство, че синьото и червеното наистина образуват лилаво.

- Стой на място!

Един германски офицер със стоманеносив люгер в ръка изтича покрай него, последван от двама високи войници с автомати, които те веднага насочиха към Люсиен.

- Не мърдай, негоднико, или ще заспиш до приятеля си! -каза офицерът.

Люсиен не би могъл да помръдне, дори и да искаше - беше се вцепенил от страх.

Офицерът се приближи до трупа, после се обърна и отиде при Люсиен, сякаш се канеше да му поиска огънче. Около трийсетгодишен, мъжът имаше изящен орлов нос и много тъмни, съвсем не арийски кафяви очи, които сега се взираха дълбоко в сиво-сините очи на Люсиен. Люсиен изгуби присъствие на духа. Скоро след като германците ги превзеха, французите написаха няколко памфлета с указания как да се справят с окупаторите. Запазете достойнство и спазвайте дистанция, не говорете с тях и преди всичко избягвайте контакт с очи. В животинския свят прекият контакт с очи се смяташе за предизвикателство и форма на агресия. Но Люсиен не можеше да не наруши това правило за очите на германеца, които бяха само на десет сантиметра от неговите.

- Той не ми е приятел - каза тихо Люсиен.

Лицето на немеца се разтегли в широка усмивка.

-Този чифут вече няма приятели - каза офицерът, чиято униформа показваше, че е майор от Вафен-СС. Двамата войници се разсмяха.

Макар че Люсиен бе толкова уплашен, че имаше чувството, че ще се напикае, той знаеше, че трябва да действа бързо, за да не се окаже следващият мъртвец на земята. Успя леко да си поеме въздух, да се стегне и да помисли. Един от най-странните аспекти на окупацията беше колко невероятно мили и любезни бяха немците в отношенията си със своите победени френски поданици. Те дори отстъпваха място на възрастните хора в метрото.

Люсиен пробва същата тактика.

-Вашият куршум ли е заседнал в черепа на господина? -попита.

-Да. Само един изстрел - отвърна майорът. - Но това не е толкова впечатляващо. Евреите не са много атлетични. Бягат толкова бавно, че никога не ни затрудняват особено.

Майорът започна да претърсва джобовете на мъжа и извади документи и красив портфейл от крокодилска кожа, който постави в страничния джоб на черно-зелената си куртка. Той се усмихна на Люсиен.

-Но много благодаря за това, че се възхитихте от моята точност.

По тялото на Люсиен премина вълна на облекчение - нямаше да умре днес.

- Няма за какво, майоре.

Офицерът се изправи.

-Можете да си вървите, но ви препоръчвам първо да посетите мъжката тоалетна - със загрижен тон той посочи с облечената си в сива ръкавица ръка дясното рамо на сивия костюм на Люсиен.

-Боя се, че ви опръсках. Тази гадост е по цялата задна част на костюма ви, от който съм много възхитен, впрочем. Кой е шивачът ви?

Люциен се извърна надясно и успя да види червени петънца на рамото си. Офицерът извади писалка и малък кафяв бележник.

- Мосю, шивачът ви?

-Миле. На улица „Могадор“. - Люсиен знаеше, че немците са педантични деловодители.

Немецът старателно си записа адреса и пъхна бележника в джоба на панталона си.

-Много ви благодаря. Никой на този свят не може да надмине майсторството на френските шивачи, дори британците. Знаете ли, боя се, че французите ни превъзхождат във всички изкуства. Дори ние, германците, признаваме, че галската култура силно превъзхожда тевтонската - във всичко, освен във воденето на войни. - Немецът се разсмя след тази забележка, както и двамата войници.

Люсиен последва примера им и също се разсмя от сърце.

След като смехът им утихна, майорът рязко отдаде чест на Люсиен.

- Няма да ви задържам повече, мосю.

Люсиен кимна и се отдалечи. Когато се отдалечи достатъчно, за да не го чуят, той промърмори „Германски боклук“ под носа си и продължи да върви почти спокойно. Тичането по парижките улици се бе превърнало в смъртна присъда - както бе установил клетникът, който лежеше по очи на улицата. Люсиен осъзна, че се е уплашил от това, че видя да убиват човек на улицата, но всъщност не беше разстроен от това, че мъжът е мъртъв. Най-важното бе, че той не е мъртъв. Притесни се, че изпитва толкова малко състрадание към своя събрат.