Но в това нямаше нищо чудно - беше отраснал в семейство, където състраданието не съществуваше.
Баща му, виден геолог, имаше същата безскрупулна представа за живота, както и най-невежия селянин. Когато ставаше дума за нещастието на другите, неговата философия беше: „така му се пада, по-добре той, отколкото аз“. Покойният професор Жан-Батист Бернар изглежда не разбираше, че човешките същества - включително съпругата и децата му - имат чувства. Той обсипваше с любов и привързаност неодушевени предмети - камъните и минералите на Франция и нейните колонии - и изискваше от двамата си сина също да ги обичат. Още преди повечето деца да могат да четат, Люсиен и по-големият му брат Матю бяха научили имената на всяка седиментна, вулканична и метаморфна скала във всяка една от деветте геоложки области на Франция.
Баща му ги изпитваше по време на вечеря, като нареждаше камъни на масата, за да ги назовават. Беше безпощаден, ако допуснеха дори и една грешка, както когато Люсиен не можа да разпознае бертрандита, член на семейството на силикатите, и баща му му нареди да постави камъка в устата си, за да не може да го забрави никога. И до ден-днешен помнеше горчивия вкус на бертрандита.
Той мразеше баща си, но сега се питаше дали не прилича на него повече, отколкото му се искаше да признае.
Докато Люсиен вървеше сред жарката топлина на юлския следобед, той погледна към сградите, облицовани с варовик (седиментна скала от семейството на калциевия карбонат), с техните основи от грубо одялани камъни, високи прозорци, очертани от каменни первази и балкони с изящно украсени конструкции от ковано желязо, подпирани от конзоли от дялан камък. Някои от масивните двойни врати на жилищните блокове бяха отворени и той видя децата, които играеха във вътрешните дворове, както самият той правеше като малък. Мина покрай един прозорец на нивото на улицата, от който една черно-бяла котка се взираше сънено в него.
Люсиен обичаше всяка сграда в Париж - неговия роден град, най-красивия град на света. На младини беше пребродил цял Париж, проучвайки неговите монументи, величествени авенюта и булеварди, чак до най-мизерните улици и алеи в най-бедните квартали. Четеше историята на града по стените на тези сгради. Ако онзи шваба го беше взел на прицел, никога вече нямаше да види тези прекрасни сгради, да върви по тези калдъръмени улици или да вдишва невероятния аромат на печащ се хляб в хлебарниците.
По-нататък по улица „Ла Боеси“ видя съдържателите на магазини да се отдръпват от своите витрини от дебело стъкло -достатъчно далече, за да не бъдат забелязани от улицата, но и достатъчно близо, за да са видели стрелбата. Един много дебел мъж му направи знак от входа на кафе „Д’Ете“. Когато стигна до вратата, мъжът, който очевидно беше собственикът, му подаде мокра хавлиена кърпа.
- Тоалетната е в дъното - каза той.
Люсиен му благодари и отиде в дъното на кафенето. Това беше типично, мрачно парижко кафене, подът му бе покрит с черно-бели плочки, покрай една от стените имаше малки масички, а от другата страна се намираше много оскъдно зареденият бар. Окупацията беше направила немислимото в Париж: бе лишила французите от основните им житейски нужди - цигарите и виното. Но кафенето беше толкова неделима част от неговото съществуване, че той все пак ходеше там всеки ден, за да пуши фалшиви цигари, направени от трева и билки, и да пие разредената помия, която минаваше за вино. Редовните посетители на кафе „Д’Ете“, които вероятно бяха видели случилото се, млъкнаха и се втренчиха в чашите си, когато Люсиен мина покрай тях, преструвайки се, че се е изцапал от контакта си с немците. Това му напомни за един път, когато беше в кафене, в което нахълтаха петима германски наборници. Заведението притихна напълно, сякаш някой беше изключил копче на радио. Войниците си тръгнаха незабавно.
В мръсната тоалетна Люсиен свали сакото си и се зае да го почисти. Няколко петна кръв, големи колкото грахови зърна, осейваха гърба на сакото, а и на ръкава имаше едно. Той намокри кърпата със студена вода и се опита да попие кръвта на евреина, но останаха бледи петна. Ядоса се - имаше само един хубав делови костюм. Висок, красив мъж с гъста, вълниста кафява коса, Люсиен беше много придирчив към облеклото си. Но жена му Селест беше изобретателна, когато ставаше дума за практични въпроси. Вероятно щеше да успее да изчисти петната. Той се отдръпна и се погледна в огледалото над мивката, за да се увери, че няма кръв по лицето или косата, а после внезапно погледна часовника си и осъзна, че има среща след десет минути. Облече сакото и захвърли мръсната кърпа в мивката.