Когато излезе на улицата, не можа да не погледне към ъгъла, където се бе състояла стрелбата. Немците и трупът бяха изчезнали; само една голяма локва кръв бележеше мястото на стрелбата. Немците бяха невероятно експедитивни хора. Французите щяха да стоят около трупа, да си говорят и да пушат. Докато го отнесат, трупът щеше да се е вкочанясал напълно. Люсиен почти затича, но забави темпото до бързо вървене. Не обичаше да закъснява, но нямаше да позволи да го застрелят в тила заради манията си по точността. Мосю Мане щеше да разбере. Все пак тази среща криеше възможност за работа, а Люсиен не искаше да прави лошо първо впечатление.
Още в началото на кариерата си бе научил, че архитектурата е колкото бизнес, толкова и изкуство, и че не бива да възприема първата поръчка от нов клиент като еднократна сделка, а по-скоро като първата от поредица поръчки. А тази беше много обещаваща. Мъжът, с когото щеше да се срещне, Огюст Мане, притежаваше фабрика, в която допреди войната се произвеждаха двигатели за „Ситроен“ и други производители на автомобили. Преди първата си среща с клиент Люсиен винаги проучваше миналото му, за да разбере дали има пари, а мосю Мане определено имаше. Стари пари, от видна фамилия, датираща отпреди много поколения. Мане се беше пробвал в индустрията - нещо, на което неговата класа гледаше с неодобрение. Богатството от бизнес се считаше за мръсно и недостойно. Ала той бе умножил стократно семейното богатство и бе спечелил от манията по автомобили, специализирайки се в двигатели.
Мане беше в отлична позиция да получава договори от германците по време на окупацията. Още преди немската инвазия през май 1940 г. беше започнало масово заминаване, при което милиони хора избягаха от северната в южната част на страната, където смятаха, че ще са в безопасност. Много индустриалци бяха опитали безуспешно да преместят на юг целите си фабрики, включително и работниците. Но Мане беше запазил спокойствие насред тази паника и бе останал, а всичките му фабрики бяха непокътнати.
Обикновено икономиката на победената държава замираше, но Германия водеше война. Трябваха й оръжия за битките с руснаците на източния фронт и подходящите френски предприятия получаваха договори за производство на бойни снаряжения. В началото френските бизнесмени считаха сътрудничеството с немците за измяна, но когато се изправиха пред избора предприятията им да бъдат присвоени от германците, без да бъдат обезщетени, или да приемат договорите, прагматичните французи бяха предпочели второто. Люсиен можеше да се обзаложи, че Мане е прагматичен мъж и че произвежда оръжия за Луфтвафе или Вермахта. А това означаваше ново производствено пространство, което Люсиен можеше да проектира за него.
Преди войната винаги, когато му предстоеше първа среща с нов клиент, въображението му се развихряше от видения за успех - особено когато знаеше, че клиентът е богат. Сега се опита да обуздае въображението си, като си казваше да бъде песимист. Напоследък всеки път, когато възлагаше големи надежди, те биваха попарвани. Както през 1938 г., когато тъкмо щеше да започне да проектира магазин на улица „Ла Тур д’Оверн“ и клиентът фалира заради развод. Или голямото имение в Орлеан, чийто собственик бе арестуван за злоупотреба. Каза си, че трябва да бъде благодарен за всяка работа, която успее да намери през войната.
След като почти бе забравил инцидента с евреина, Люсиен мислено започна да съставя общ проект за фабрика, която да бъде подходяща за всякакъв вид военно производство. Когато сви по авеню „Марсо“, той се усмихна, както правеше винаги, когато мислеше за нов проект.
2
ЛЮСИЕН ПОГЛЕДНА ЧАСОВНИКА СИ, докато отваряше масивната дървена врата на улица „Галилей“ номер 28. Изпита огромно удовлетворение от факта, че е подранил с една минута за срещата си. Кой друг можеше да извърви целия път през града, едва да не бъде застрелян от немец, да почисти кръвта на мъртвец от сакото си и да стигне навреме? Това преживяване засили убеждението му, че човек винаги трябва да предвиди допълнителни 15 минути, за да успее да отиде на среща с клиент. Ценният му часовник „Картие“, който родителите му бяха подарили за завършването на колежа, показваше 2 следобед, което всъщност беше германско време. Първият официален акт на германците бе да наложат часовата зона на Райха в окупирана Франция. В действителност беше един. Френско време. След две години окупация насила наложеното време все още дразнеше Люсиен, дори повече от свастиките и грозните табели с готически букви, които германците бяха разлепили по всички забележителности в града.