- Да, мосю.
Люсиен много добре знаеше, че евреите трябва да носят филцова звезда. Според него това не беше кой знае какво, макар че много парижани бяха възмутени. Неевреите бяха започнали да носят жълти звезди, жълти цветя или кърпички в знак на протест. Той дори беше чул за някаква жена, която закачила жълта звезда на кучето си.
-На 16-и юли - каза Мане - близо тринайсет хиляди евреи бяха арестувани в Париж и изпратени в Дранси, а девет хиляди от тях бяха жени и деца.
Люсиен знаеше за Дранси. Това беше недовършен квартал с жилищни блокове край летище Бурже, по който бе работил един негов приятел, архитектът Морис Папон. Преди година той се превърна в главен център за задържане за парижкия регион, макар че нямаше вода, електричество и санитарни услуги. Папон му бе казал, че затворниците от Дранси са били качвани насила във влакове, за да бъдат преместени някъде на изток.
- Сто души са се самоубили, за да не бъдат арестувани. Майки с бебета на ръце са скачали от прозорците. Знаехте ли това, мосю?
Люсиен видя нарастващото вълнение на Мане. Трябваше да пренасочи разговора към проекта и дванайсетте хиляди франка.
- Това е трагедия, мосю. Та, за какви промени говорехте?
Ала Мане продължи, сякаш не бе чул и дума.
-Беше достатъчно лошо, че конфискуваха бизнеса на евреите и замразиха банковите им сметки, но сега им е забранено да посещават ресторанти, кафенета, театри, кина и паркове. Не само евреите имигранти, но и тези от френски произход, чиито предци са се били за Франция, са третирани по този начин.
-А най-лошото е - продължи той, - че Виши и френската полиция извършват повечето арести, а не германците.
Люсиен го знаеше. Немците използваха французи срещу французи. Когато посред нощ се почукаше на нечия врата, обикновено това беше жандарм, изпратен от Гестапо.
-Всички парижани страдат от германците, мосю - поде Люсиен. - Дори неевреите биват арестувани всеки ден. Докато идвах насам, за да се срещна с вас... - Той спря по средата на изречението, когато си спомни, че мъртвият мъж беше евреин. Люсиен видя, че Мане го наблюдава, и се почувства неловко от това. Заби поглед в красивия паркет и в обувките на клиента си.
-Мосю Бернар, Гастон ви познава отдавна и твърди, че сте много почтен и достоен човек. Човек, който обича страната си - и държи на думата си - каза Мане.
Люсиен вече беше напълно объркан. За какво, по дяволите, говореше този мъж? Гастон всъщност изобщо не го познаваше, освен професионално. Не бяха приятели. Гастон нямаше представа що за човек е всъщност Люсиен. Би могъл да е убиец или мъжка проститутка, а Гастон изобщо да не го знае.
Мане отиде до един от огромните прозорци с изглед към улица „Галилей“ и се взира в улицата известно време. Накрая се обърна и погледна Люсиен, който се изненада от сериозното изражение на стареца.
-Мосю Бернар, тази промяна цели да се направи скривалище за един евреин, преследван от Гестапо. Ако случайно дойдат да го търсят тук, бих искал да може да се скрие на място, което е неоткриваемо - място, което Гестапо никога няма да намерят. Заради собствената ви безопасност няма да ви кажа името му. Но Райхът иска да го арестува, за да узнае местонахождението на неговото богатство, а то е значително.
Люсиен беше смаян.
- Луд ли сте? Укривате евреин?
Обикновено не би говорил толкова грубо на клиент, особено на изключително богат клиент, но Мане навлизаше в забранена територия. Подпомагане на евреи: немците го наричаха Judenbegnnstigung. Колкото и богат да беше, Мане можеше да бъде арестуван и екзекутиран за укриване на евреи. Това бе единственото престъпление, за което един французин не можеше да си плати. Едно беше да носиш някаква глупава жълта звезда от съчувствие, но реално да помагаш на евреин, издирван от Гестапо, беше истинска лудост. В какво, по дяволите, се беше забъркал Люсиен — или по-точно, в какво го беше забъркал онзи негодник Гастон? И Мане имаше наглостта да го моли да направи това срещу дванайсет хиляди или дори дванайсет милиона франка.
- Всъщност ме молите да се самоубия - нали го знаете?
- Така е - съгласи се Мане. - Аз правя същото.
-Тогава защо, за бога, го правите, човече? - възкликна Люсиен.
Мане не изглеждаше ни най-малко смутен от въпроса. Сякаш нямаше търпение да му отговори. Само се усмихна.
-Нека ви обясня нещо, мосю Бернар. През 1940 г., когато започна този ад, осъзнах, че първият ми дълг като християнин е да превъзмогна своя егоцентризъм, че трябва да си причиня това неудобство, когато някой от моите човешки събратя е в опасност - независимо кой, без значение дали е французин по рождение, или не. Просто реших да не обръщам гръб.