След като на 22-и юни бе подписано примирие, го считаха за официално победен и пленен, но Люсиен и други офицери нямаха намерение да бъдат отведени като пленници във военен лагер в Германия. Чичо Албер, братът на майка му, беше прекарал четири години в германски военнопленнически лагер по време на Първата световна война, в резултат на което остатъкът от живота му премина в душевно разстройство. Вършеше странни неща, като например да гони катерички в парка като куче. Люсиен и много други френски войници просто си свалиха униформите, унищожиха военните си документи, а после се сляха с цивилния живот с фалшиви демобилизационни документи. Преди Вермахтът да пристигне в гарнизоните на линията Мажино в края на юни, Люсиен се беше завърнал при жена си в Париж.
Завари един призрачен град. Макар, че Париж бе обявен за отворен град от британците, поради което не беше заплашен от бомбардировки, повече от един милион души — от население три милиона - избягаха. Люсиен и съпругата му решиха да останат, като смятаха, че е много по-безопасно да посрещнат германците, отколкото рисковете на открития път. Оказа се правилно решение: тъй като още милиони французи бягаха на юг, пътищата бяха станали непроходими и много хора бяха изчезнали или бяха загинали от измръзване. Това масово преселение и бързата капитулация на военните пред германците унижи Франция пред света. Люсиен ненавиждаше германците от дъното на душата си заради това, което бяха сторили на родината му. Той плака в деня на капитулацията. Но за него най-важното беше двамата със съпругата му да останат живи.
Не, Люсиен не беше герой и определено не беше загрижен за благото на човечеството, един от онези хора, които се застъпват за угнетените. Всичко у Мане показваше, че е благодетел. И да рискува живота си, за да помогне на евреин! Баща му щеше да му се изсмее в очите. Тъй като беше отраснал в Париж, Люсиен цял живот бе обграден от евреи, поне индиректно. Чувал бе, че в Париж живеят около двеста хиляди чифути, макар че никога не бе срещал нито един евреин в Специализираното училище по архитектура, където беше учил. Едва ли имаше евреи архитекти. Люсиен винаги бе смятал, че евреите притежават вродена дарба за търговци, затова те се заемаха с бизнеси и професии като право и медицина, от които щяха да спечелят много пари. Той бързо бе разбрал, че архитектурата не е най-добрият избор, ако човек иска да забогатее.
Но Люсиен смяташе, че Мане е прав за едно. Към евреите се отнасяха несправедливо. Германците ги бяха лишили дори от основните им ежедневни нужди - телефоните им бяха изключени, а велосипедите им конфискувани. И не само на евреите имигранти от Полша, Унгария и Русия, които живееха предимно в източните квартали на Париж, но и на местните евреи, които нямаха онзи „еврейски“ вид. Професионалисти от рода на лекари, адвокати и университетски преподаватели страдаха. И нямаше значение колко си известен. Лауреатът на Нобелова награда Анри Бергсон беше починал от пневмония, с която се бе заразил, докато чакал на опашка да се регистрира като евреин пред френските власти. Но случващото се с евреите беше политически въпрос, който се намираше извън неговия контрол, макар да го смяташе за несправедливо.
Ала за народ, смятан за много умен, Люсиен намираше, че евреите се държаха доста глупаво. От 1933 г. във френските вестници имаше репортажи за начина, по който нацистите се отнасят към евреите в Германия. Нима не осъзнаваха, че тук те щяха да се отнасят по същия начин и към тях? Някои бяха успели да прекосят Пиренеите до Испания и Португалия, а други много преди това бяха прекосили швейцарската граница. Това бяха умните; те бяха разбрали какво ги очаква и се бяха спасили.
Евреите, които бяха останали, бяха обречени. След падането под немска власт през 1940 г. беше невъзможно да напуснат страната. На евреите дори им бе забранено да прекосяват демаркационната линия към окупирана Франция. Налагаше се да избягат от градовете, за да не бъдат арестувани и депортирани от германците. Може би хиляди от тях се криеха в провинцията, помисли си Люсиен, цели семейства с деца, баби и дядовци. Евреите, толкова свикнали с хубавия живот, сега трябваше да се крият в плевни и да преживяват с няколко грама хляб дневно. В сравнение с някой хамбар, скривалището на Мане щеше да бъде като палат.