Капитанът измъкна бележника на Жан-Люк от куфарчето, грабна и смачкания лист от кошчето, хвърли бърз поглед наоколо, изчегърта забилия се в стената куршум и премести очуканото бюро няколко сантиметра по-встрани, за да скрие дупката.
В далечината се чу воят на полицейска сирена. Капитан Бонард се ослуша. Сърцето му бясно пулсираше. Трябваше да изчезва. Нямаше повече работа тук.
Трета глава
На борда на товарния самолет C-17, напуснал военновъздушната база Бъкли рано сутринта денвърско време на път за Мюнхен, имаше един-единствен пасажер и името му не фигурираше в списъка на екипажа. Полетът беше директен и междинно кацане не беше предвидено, но в шест часа се наложи да кацнат в Париж, за да вземат някаква много важна пратка. На летището ги чакаше автомобил на американските военновъздушни сили и от него слезе мъж в униформата на подполковник от авиацията, със запечатана метална кутия в ръце.
Петнайсет минути по-късно самолетът продължи към Мюнхен, но пътникът, чиято самоличност се пазеше в тайна, вече не беше на борда му.
Малко по-късно същият автомобил спря на един от страничните изходи на международното летище „Шарл дьо Гол“. Задната му врата се отвори и отвътре излезе висок мъж, също с униформата на подполковник от авиацията. Това беше Джон Смит. Военната униформа подчертаваше изправената му стойка и стройната му мъжествена фигура. Сините му очи обгърнаха с бърз поглед околността.
Беше малко преди разсъмване. Джон Смит се запъти към сградата на летището. Типичен военен със сак на рамо и IBM под мишница, стегнат, със спретната униформа, у него нямаше нищо, което излишно да привлича вниманието. Половин час по-късно обаче, на излизане от сградата, Джон Смит беше облечен в обичайните си дрехи — сако от туид, синя памучна риза и тренчкот. Под сакото на цивилен се криеше кобурът с деветмилиметровия револвер „Зиг зауер“.
Джон Смит вървеше с бърза крачка и скоро се смеси с останалите пътници, които чакаха на митницата. Личната му карта на американски военен му послужи като пропуск и му спести проверката на багажа. Отвън го чакаше частна лимузина. Смит седна отзад, като не пожела да остави в багажника нито сака, нито лаптопа си.
Париж го посрещна кипящ от живот, както обикновено. Навсякъде, дори в звученето на клаксоните, се усещаше типичната за този град радост от живота. Шофьорите тук си имаха специален кодекс. Дългото, пронизително изсвирване означаваше „разкарай се от пътя ми“, лекото бибипкане — дружеско предупреждение, а няколко последователни бибипкания — поздрав. Шофираше се бързо, безгрижно, сякаш максимата „веднъж се живее“ важеше с пълна сила и на пътя. Шофьорът на лимузината натискаше газта до дупка, което не притесняваше Смит. Той нямаше търпение да стигнат до болницата, където лежеше Марти, и напрегнато се взираше навън, докато лимузината хвърчеше на юг по булевард „Периферик“. Беше оставил работата си върху изследването на молекулярните вериги в сигурни ръце. Колегите му щяха да движат нещата в негово отсъствие. По време на полета беше успял да се свърже с болницата и да попита как е Марти. Все така, без промяна, осведомиха го. Разговарял беше и със свои колеги в Токио, Берлин, Сидни, Брюксел и Лондон, като тактично ги беше подпитал за новини около създаването на молекулярния компютър. Всички отговаряха сдържано, уклончиво — всеки таеше надеждата, че ще изпревари останалите, но Смит остана с впечатлението, че все още никой не е близо до целта. Всички изказаха съжаление за ненавременната кончина на Емил Шамборд, но никой не спомена проекта му. Очевидно нямаха представа какво точно се е случило и не знаеха какво да мислят.
Лимузината сви по авеню „Порт де Севър“ и скоро се озова пред огромната болница „Жорж Помпиду“ — със своите извити стени и блестяща стъклена фасада тя беше същински паметник на съвременната архитектура. Смит плати на шофьора и влезе в просторното, облицовано с мрамор фоайе с ескалатори, светещи табла и саксии с гигантски палми. Това, значи, беше болницата на бъдещето — тържествено открита преди няколко години.
Смит забърза към информацията и на безупречен френски помоли да го упътят към интензивното отделение. Трябваше да вземе ескалатора. Сестрите, санитарите и техническият състав точно в този момент предаваха смяната си и Смит беше поразен колко незабележимо, организирано и без излишно суетене ставаше това.
Болницата разполагаше с осемстотин легла, но пациентите биваха обслужвани бързо благодарение на максимално ефективната организация. Пристигащите пациенти минаваха през някой от двайсет и двата пропускателни пункта на рецепцията и веднага биваха препращани до съответното отделение, съпровождани от болничен служител. След като биваха настанени в отделна стая, компютърът до леглото им веднага регистрираше всички данни и ако се налагаше спешна хирургическа намеса, понякога медицинските роботи извършваха част от нея.