Четвърта глава
Същия този вторник експресът от Бордо спря на гара „Аустерлиц“ и капитан Дариус Бонард беше един от първите слезли пътници. Той закрачи през тълпата пристигащи и заминаващи парижани, сякаш без да обръща внимание на цялото това суетене, но всъщност беше нащрек с всяка фибра на тялото си. Имаше прекалено много заинтересовани да попречат на плановете му и не беше изключено някой да го наблюдава. Затова трябваше да си отваря очите на четири.
Стегнат, енергичен мъж в безупречна униформа, капитан Бонард цял живот неизменно бе служил на интересите на Франция, а сегашната му задача се очертаваше от изключително значение. Може да се каже, че съдбините на цялата френска нация зависеха от успешното й изпълнение. А това, че беше и най-опасната от всички, се разбираше от само себе си.
Лицето на капитана бе добило сериозно, решително изражение. Той извади клетъчния телефон от джоба си, набра някакъв номер и тихо съобщи: „Пристигнах.“ После набра друг номер и повтори същото съобщение.
Мина покрай колоната чакащи таксита и се качи в едно, което току-що се беше появило. Таксиметровите шофьори настръхнаха от тази безочливост и съпроводиха отдалечаващото се такси с клаксони и ругатни.
— Привет! — поздрави го глас от вътрешността на таксито.
— Слава на Аллаха — отвърна на поздрава капитан Бонард, като седна до забуления мъж в дълга поръбена със злато бедуинска роба. По-голямата част от лицето на спътника му беше скрита, но капитанът успя да забележи, че той имаше маслиненочерна кожа и зеленикавокафяви очи. Абу Ауда беше от племето фулани, където безводната пустиня отстъпваше място на тучни пасища и гори. Светлите му очи загатваха за някой синеок прадядо, дошъл от други географски ширини.
— Донесе ли ги? — попита Абу на арабски.
— Да — кимна утвърдително капитанът, разкопча униформата си, измъкна изпод ризата кожено портфолио и го подаде на арабина с думите: — Помощникът на Шамборд е мъртъв. Какво стана с американеца Целербах?
— Не открихме никакви записки въпреки щателното претърсване. Както всъщност се и очакваше.
Студените зеленикави очи се впиваха изпитателно във французина, като че ли искаха да проникнат в душата му. Хилядолетно неверие бе стаено в тези очи — те не биха се доверили никому — нито дори на Аллах, към когото ежедневно изпращаха молитви. Страхопочитание — да. Всемогъщ е Аллах. Доверие — никому.
Бонард издържа пронизващия поглед на арабина, без на лицето му да трепне и мускулче. Най-после Абу Ауда насочи вниманието си към портфолиото, повъртя го в ръцете си, без да го отваря, и го мушна под гънките на дългата бедуинска роба.
После каза рязко:
— Ще държим връзка с вас.
Бонард кимна.
— Тогава, доскоро.
Бедуинът нареди на шофьора да спре таксито.
Веднага щом вратата хлопна зад гърба на капитана, таксито потегли с пълна газ.
Капитан Бонард сви зад ъгъла и извади клетъчния телефон.
— Успяхте ли да го проследите?
— Да. Без никакъв проблем.
След броени секунди зад ъгъла сви ситроен с тъмни стъкла и забави ход. Задната врата се отвори и капитан Бонард седна вътре. Ситроенът направи обратен завой и го откара в кабинета му, където Бонард трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да се срещне с шефа на Абу Ауда.
Джон Смит, проснат на стълбищната площадка на болницата „Помпиду“, постепенно започваше да идва в съзнание. Последното, което си спомняше, беше някакво лице, застрашително надвесено над него. После всичко потъна в мрак. Лицето с черни мустаци, пронизващи черни очи и тържествуваща злорада усмивка се беше запечатало в съзнанието му. Затвори очи и си го представи съвсем ясно. После чертите постепенно се размиха и избледняха, само усмивката, също като усмивката на котарака от „Алиса“, остана да се мержелее, сякаш го преследваше. Тя и… заплахата, стаена в очите.
Смит простена и се размърда. Чуваше някакви гласове. Говореха на френски. Къде, по дяволите…?
— Господине… добре ли сте? Мосю?
— Познавате ли онзи човек? Защо ви…?
— Хей, я се отдръпнете и оставете човека на мира! Не виждате ли, че още не е дошъл на себе си?! Хайде, направете ми път и ме оставете да го прегледам!
Смит отвори очи. Лежеше по гръб на циментовия под, а над главата му се бяха надвесили загрижени, уплашени лица. Повечето от хората бяха в бели престилки, имаше и двама униформени служители от охраната.