Питър, Ранди и Терез бяха залегнали и отвръщаха на стрелбата.
— Можете ли да ги задържите още няколко минути.
— Да, но само няколко — предупреди Ранди.
Джон се върна при компютъра.
— Ето, готов съм! — засия Марти! — Казах ти, че ще стане бързо.
— Добре… А сега, моля те, изпрати едно съобщение. — И той продиктува свръхсекретния код, който гарантираше, че съобщението ще стигне до получателя си, Фред Клайн.
— Готово! — Марти изглеждаше напълно доволен от себе си. — А сега какво?
— Сега да изчезваме.
— Чакай… А компютърът? Не можем да го оставим. Ще го разглобим и ще го вземем с нас.
Джон поклати глава. Веднъж вече бяха опитали.
— Не, Марти. Няма за кога.
— Но как?! — отчаяно запротестира Марти. — Не можем да го оставим в ръцете им.
— Колкото до това, бъди спокоен.
Питър беше ранен в бедрото, а Ранди — в ръката, но раните не бяха сериозни. Терез ги беше превързала с остатъка от ръкавите на ризата си.
— Какво стана? — задъхано прошепна Ранди. — Успяхте ли?
— И още как. Марти е герой.
— Не можахте ли само… малко по-бързичко? — изпъшка Питър.
Джон клекна до него.
— Подай ми една граната.
Питър беше свикнал да не задава излишни въпроси.
— Ето.
— Ей сега се връщам…
Джон изтича в оръжейната, сложи гранатата върху компютъра и дръпна предпазителя. После удари на бяг.
— Залегнете! — извика още щом подаде глава на площадката.
В следващия миг се чу оглушителен трясък и във въздуха се разлетяха парчета. Един от легионерите, който тъкмо беше стигнал до стълбищната площадка, изрева от болка и скри обляното си в кръв лице в шепи.
— Джон, налагаше ли се? — попита Ранди.
— Да — отвърна Джон. — Заради снопчетата желе. В тях беше съхранена ДНК информацията.
— Така е — мрачно кимна Марти. — Ако ги бяхме оставили, всеки би могъл да се добере до конфигурацията, създадена от Шамборд.
— Трябваше да бъдат унищожени напълно… За да не попаднат в неподходящи ръце.
Откъм стълбите непрекъснато долитаха изстрели. Марти, който досега беше на седмото небе, лека-полека започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.
— Май сме хванати натясно, така ли е, Джон?
— Има нещо накова…
Сякаш в потвърждение на това, отдолу прокънтя гласът на генерал Ла Порт.
— Предайте се, полковник Смит! Нямате никакъв шанс!
— Той и бездруго няма намерение да ни остави живи — забеляза Питър.
В този момент стрелбата сякаш се отдалечи и се чуха яростни викове на арабски и разни други езици.
— Охо. Хората на Абу Ауда ги атакуват в гръб. Това е добре дошло за нас.
Марти внимателно наблюдаваше Джон.
— Защо ми се струва, че имаш някакъв план?
Джон кимна.
— Идеята ми е… да опитаме да се измъкнем по обратния път. С катераческите ни приспособления няма да е чак толкова трудно.
— А и пътят е чист…
— И хеликоптерът като че ли само нас чака…
— Гениално! — Този път дори Марти не възнегодува срещу катеренето.
За всеки случай дадоха по още един откос с автоматите и затичаха нагоре.
На минаване покрай оръжейната, Джон усети, че го лъхна гореща вълна. Старите дървени мебели се бяха подпалили след избухването на гранатата. Спомни си за сандъците с амуниции в дъното на стаята, но реши да си премълчи, за да не всява излишна паника.
Забърза след останалите. Тропотът на ботушите на легионерите отново се чуваше по стълбите.
— Ранди и аз ще задържим легионерите — реши най-после Джон. — Терез, ти вземи Марти и изберете подходящ прозорец. Питър, ти сложи малко взрив на десетина метра надолу по коридора.
Питър кимна, а Ранди и Джон отново залегнаха на каменния под и откриха огън по преследвачите си. Първите двама паднаха, а третият хукна обратно надолу по стълбите. Други като че ли нямаше. Отдолу продължаваше да долита ожесточена стрелба — очевидно „Щитът с полумесеца“ създаваха на хората на Ла Порт доста проблеми.
— Готово — тихо извика Питър и тримата затичаха надолу по коридора. Само няколко секунди по-късно се чу взрив, зад гърба им се разхвърчаха каменни отломки и димна завеса ги скри от очите на преследвачите. Терез и Марти им махнаха, застанали до един от прозорците в дъното на коридора.
— Това ли е хеликоптерът? — В гласа на Марти се долавяше безпокойство. — Изглежда ми малък…
— Ще свърши работа — увери го Ранди. — Нека първо да се измъкнем оттук.
Тя се подаде през прозореца и заби катераческата кука в една от цепнатините на стената. После разви найлоновото въже, ремъците около кръста си и се спусна надолу.
— Давай, Марти. Ти си следващият.
— Добре… — промърмори Марти, като седна на перваза и затвори очи. — Вече и бездруго имам опит…