Терез и Джон му помогнаха да затегне ремъците и го спуснаха надолу. Дойде редът на Терез.
— Хайде, Питър. Ти си с предимство — каза най-после Джон. — Трябва да се отстъпва на по-възрастните.
— Поласкан съм — изръмжа Питър.
Докато чакаше реда си, Джон се озърташе неспокойно. Сърцето му биеше до пръсване. Прехвърляше се през прозореца, когато двама от легионерите се спуснаха към него. Дръпна предпазителя на една от гранатите, хвърли я в краката им и се плъзна надолу по въжето. Чу зад гърба си пронизителни викове.
След малко петимата тичаха към хеликоптера. Изведнъж откъм крепостната стена се разнесоха изстрели и викове.
— Този път са хората на Абу Ауда! — извика Ранди. — По-бързо!
Метнаха се в хеликоптера и затегнаха коланите. Едва се бяха отделили от земята, когато куршумите зачаткаха по стените. Питър успя бързо да издигне във въздуха хеликоптера, преди да е пострадал сериозно.
Спогледаха се, изтощени до смърт. След целия преживян ужас, след цялата суматоха нощното небе ласкаво ги обгръщаше, а над главите им блещукаха звезди.
Едва бяха успели да си отдъхнат, когато откъм замъка на Ла Порт долетя страховит тътен, сякаш изригваше вулкан.
Чак хеликоптерът им се разтърси.
Удивени, хвърлиха поглед назад и видяха източната кула на замъка да рухва, обгърната от пламъци. Към небето се издигаха кълба черен дим.
— Какво беше пък това?! — възкликна Питър.
— Ами… не ми се искаше да го споменавам, но вече мога да ви кажа — изкашля се Джон.
— Какво имаш предвид? — погледна го изпод вежди Ранди. — Пак с твоето скрито-покрито…
— Добре де, нали сега ще ви кажа. В оръжейната имаше няколко сандъка с амуниции и след като избухна гранатата, очевидно…
— Ти с всичкия си ли си?! — повиши глас Питър. — Възпламеняваш граната в стая с амуниции! На всичко отгоре дори не ни предупреди!
— Нали и вие бяхте там — не забелязахте ли сандъците? — сви рамене Джон. — Кой ви е виновен, че не сте наблюдателни?
Лицето му имаше виновно изражение. Ранди се смили и му се усмихна окуражително.
— Хайде, Джон, направил си, каквото е трябвало. Най-важното беше да елиминираме ДНК компютъра. Нали успяхме? Въпреки всичко.
— Така е — изръмжа Питър, но най-после и той не се сдържа и се ухили. — А сега да си вървим у дома.
— Виждате ли онези ярки точици в небето откъм изток? — възкликна Марти изведнъж. — Като ято светулки. Може ли някой да ми каже какво представляват?
Всички се взряха натам.
— Това са хеликоптерите на НАТО — каза Джон най-после. — Насочват се към замъка на Ла Порт.
— Значи, който трябва, вече е приел съобщението ти, нали, Джон? — доволно заключи Марти.
Питър описа кръг с хеликоптера и видяха хеликоптерите да приближават. Отдалеч приличаха на светещи точици, но всъщност бяха огромни. Накацаха на поляните около замъка и от гигантските им туловища се изсипаха войници.
— НАТО в действие… Не е ли внушителна гледка? — каза Джон с особена нотка в гласа.
— За днес мисля, че видяхме достатъчно — уморено въздъхна Марти. — Какво ще кажете да се прибираме в къщи.
— Аз съм „за“ — отвърна Питър.
Епилог
Беше един от слънчевите юнски дни, така типични за Колорадо. Ясно небе, свеж въздух, дъх на борова гора…
Джон влезе в сградата на Военния изследователски институт, където в екип с други учени работеше върху създаването на „първия“ ДНК компютър.
Спря се да размени поздрави със срещнатите по коридора колеги. Някои от тях го виждаха за пръв път след „отпуската“.
— Как е баба ти, Джон? Оздравя ли?
— Вече е по-добре, но здравата ни изплаши…
Беше се завърнал от Европа само преди два дни и преживените събития бяха все още живи в паметта му, въпреки че ужасът лека-полека започваше да избледнява.
Човешката памет е щастливо устроена — запазва хубавите спомени, а лошите „милостиво“ запраща на дъното и оставя времето да ги затрупа.
Фред Клайн беше изслушал подробния му доклад и картотеката на Първи секретен беше набъбнала. В нея се съхраняваше всичко, което в един момент можеше да има отношение към бъдещето. Например досието на терориста Мавритания, който беше успял някак да се измъкне от замъка онази нощ…
Но трупът на Абу Ауда беше намерен — чернокожият гигант беше прострелян в гръб с няколко куршума.
Френският генерал Роланд ла Порт също беше мъртъв. Беше облякъл парадната си униформа с всички медали и беше пръснал черепа си.
Официалната версия, предложена на медиите, разбира се, беше малко по-друга. Хакер магьосник, новоизобретен компютърен вирус и своевременната намеса на американските служби за сигурност.