— Остава само да се надяваме.
— Между другото, ако той е бил в течение на нещата, възможно е да е вкарал някаква информация в компютъра си. Защо не изпратите някой от компютърните експерти във Вашингтон да провери?
— Вече изпратихме — въздъхна Клайн. — Не откри абсолютно нищо. Ако Целербах изобщо си е водил записки, явно е следвал примера на доктор Шамборд.
— Е, поне сме опитали…
— Така е. Какво смяташ да правиш оттук нататък?
— Отивам в института „Пастьор“. Имам един познат биохимик, американец. Навремето работехме заедно. Ще се видя с него и ще поразпитам за Марти и… за Шамборд.
— Само… много внимателно, нали? Там си, за да видиш пострадалия си приятел. Всичко останало трябва да стане при пълна секретност.
— Имам предвид. Колкото до това, можеш да не се притесняваш, ще бъда предпазлив.
— Добре… Има още нещо. Бих искал да се срещнеш с генерал Карлос Хенц — американецът, който командва натовските войски в Европа. Той е единственият, който знае, че си изпратен със специална мисия, но дори и той не бива да свързва името ти с Първи секретен. Знае, че работиш за военното разузнаване — лично президентът го е уведомил за пристигането ти в Париж. Хенц познава много хора и може да ти бъде полезен. Ще се срещнете, за да ти даде информацията, с която разполага. Запомни: два следобед, пансионът „Сезан“. Ще търсиш мосю Мернер. Паролата е „Локи“.
Пета глава
Беше рано сутринта и пролетният бриз разнасяше уханието на цъфнали дървета и влиташе през отворените прозорци на Овалния кабинет, но президентът Самюел Адамс Кастила беше прекалено зает, за да обърне внимание на този факт. Изправен зад солидната маса, която използваше вместо писалище, той мрачно обгърна с поглед тримата седнали срещу него. Беше изминала една година от началото на втория му мандат и военната криза беше онова, от което Кастила най-малко имаше нужда точно сега. Сега беше времето да се утвърди на власт, да прекара останалата част от програмата си през доста разединения, разкъсван от дрязги Конгрес, и да остави името си в историята.
— Това е положението, господа — прокънтя отново гласът му. — Не разполагаме с достатъчно доказателства, че молекулярният компютър е вече факт, а дори наистина да е бил създаден, не знаем в чии ръце е попаднал. Знаем само, че не в нашите, дявол да го вземе! — Мъж-канара, с широки рамене и телосложение на борец, той имаше ведър, спокоен нрав и рядко избухваше. Направи усилие да се овладее и продължи, като понижи глас. — Според командването на авиацията и компютърните експерти няма друго обяснение за случилото се на остров Диего Гарсия. От друга страна, моят научен съветник се е консултирал със специалисти, които твърдят, че има и други възможни причини за изчезването на връзката — някаква рядка атмосферна аномалия например… Надявам се да се окажат прави.
— Дано! — въздъхна адмирал Стивънс Броуз. Лицето му беше угрижено.
— Всички се надяваме на това — добави съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил.
— Амин, дай Боже — обади се от креслото край камината началник-щабът Чарлс Аурей.
Адмирал Броуз и съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил седяха в кожени кресла срещу масата на президента. Тази маса, изработена от масивна борова дървесина, той беше донесъл от Санта Фе. Както при всички досегашни президенти, цялостното обзавеждане на кабинета беше по негов личен избор. То отразяваше вкуса му на южняк, израсъл сред природата, пооблагороден през последните години от новопридобитата изтънченост на космополит, обиколил най-прочутите музеи и места на световната култура. Така че обстановката представляваше смесица от солидно, грубо сковани мебели, донесени от губернаторския дом в Ню Мексико, изящни френски масички за кафе и удобни английски кресла. Керамичните вази, завесите от пъстри тъкани, кошниците и украшенията за глава на индианците навахо се комбинираха смело с дървени маски от Сенегал, нигерийски статуетки и зулуски шлемове.
Президентът неспокойно закрачи. Най-после спря, облегна се на писалището, скръсти ръце и продължи:
— Всички знаем, че терористичните атаки са дело на хора, чиято цел е да привлекат общественото внимание към своята кауза и да разобличат онова, което смятат за „зло“. Но сегашната ситуация е по-особена по няколко пункта. Да вземем първо избрания обект — той не е нито правителствена или военна сграда, нито посолство или архитектурна забележителност, а научен център — място, което обикновено не се свързва с политиката, а с хуманността и прогреса. Това — едно. Освен това липсва терористът-камикадзе, който би се взривил на място, пълно с хора — като например претъпкан автобус или нощен клуб. Но най-подозрителното е, че от всички възможни сгради са избрали точно тази, в която се е работело върху създаването на молекулярен компютър.