Смит се легитимира на пропуска. На няколко крачки от него стоеше войник с автомат, а зад гърба му, откъм постройките в дъното на алеята, се издигаха струйки дим.
Смит прибра документите си и попита, като посочи към виещия се пушек:
— Там ли беше лабораторията на доктор Шамборд?
— Да — мрачно поклати глава пазачът. — Почти нищо не е останало от нея. Развалини…
Налагаше се доста да повърви, но точно от това имаше нужда в този момент, за да подреди мислите си. Споменът за безпомощното състояние на Марти още го гнетеше. Мрачно надвисналото небе над главата му като че ли изразяваше собствения му душевен смут. Прекоси алеята и се запъти към сградата, над която се виеше сивкав дим — един от първите физически признаци за неотдавна разигралата се трагедия. Колкото повече приближаваше, толкова по-осезаемо усещаше белезите на разрухата — всичко пред очите му беше посипано с тънък слой сажди и пепел. Остър задушлив мирис го удари в ноздрите. Тогава видя и труповете на птиците — нападали от небето с разперени криле в момента на експлозията.
Най-после зави зад ъгъла и пред очите му се разкри гледка, която го накара да настръхне, въпреки че донякъде беше подготвен за нея. Над овъгления скелет на сградата се стелеше пушилка. Кучетата душеха из развалините и търсеха някакви признаци на живот. Спасителните работници копаеха с навъсени лица, а наблизо чакаше линейка. Над всичко витаеше призракът на смъртта.
Смит се спря с ръце в джобовете. Погледа операцията по разчистването с натежало сърце и попита един от войниците:
— Някаква следа от доктор Шамборд?
— Не мога да говоря за това, сър.
Смит не настоя. Такива бяха правилата. А и сам се беше уверил, че няма какво повече да търси тук. Цяло чудо беше, че изобщо някой е оцелял. Стисна юмруци в джобовете. Тези чудовища…
Върна се на улица „Доктор Ру“, пресече улицата и се отправи към старата сграда. Показа личната си карта на пропуска и охраната го упъти към лабораторията на стария му приятел Майкъл Кърнс.
Закрачи към източното крило на института. Постепенно идваше на себе си и се опитваше да откъсне мислите си от тягостната гледка, на която беше станал свидетел.
Мина покрай сградата, в която беше работил гениалният бактериолог Луи Пастьор и където сега беше погребан.
Въздъхна. Въпреки всичко най-скъпи спомени го свързваха с тази люлка на световната наука. Много от откритията, направени тук, бяха повлияли върху съдбата на цялото човечество, бяха разкрили нови хоризонти пред човешкия дух.
Именно тук последователите на Луи Пастьор бяха открили начини да се борят с вирусите на смъртоносни болести като дифтерия, чума, туберкулоза, тетанус, жълта треска… Неслучайно сред учените тук имаше не един и не двама носители на Нобелова награда.
Кабинетът на доктор Майкъл Кърнс, приятеля на Смит, беше в отделението по молекулярна биология. Вратата беше отворена и Смит пристъпи навътре. Майк вдигна глава от отрупаното си с папки бюро и възкликна:
— Да вярвам ли на очите си?! Джон, човече, каква изненада!
Той се спусна към приятеля си и сърдечно разтърси ръката му.
— Колко години минаха, а, братле?
— Поне пет — усмихна се Смит. — Е, как вървят нещата при теб?
— Както виждаш, съм на косъм от голямото откритие — засмя се Кърнс. — Нали знаеш как е… А ти — как я караш? Какво те води в Париж? Да не са те командировали от института?
Смит поклати глава.
— Не, Майк. Дошъл съм по личен въпрос. Един мой приятел, Марти Целербах, е пострадал при експлозията.
— А, да. Чух за него, че работел заедно с горкия доктор Шамборд, но така и не съм го виждал. Съжалявам, Джон. Как е той?
— Още е в кома…
— Дявол да го вземе… — Майкъл Кърнс свъси вежди. — Ще се оправи ли? Какви са прогнозите?
— Лекарите дават надежда, но състоянието му е сериозно… С тежка черепна травма е. Слава Богу, вече има известни признаци на подобрение. А какво се чува за Шамборд?
— Още го търсят под развалините… Открити са части от тела, които се опитват да идентифицират. Броят на жертвите не е окончателно установен. — Той въздъхна. — Лоша работа…
Смит кимна.
— Значи Целербах е бил твой приятел? Странно е, че не само аз, почти никой не беше чувал за него. Той не е бил поканен официално от института, а вероятно е имал лична уговорка с Шамборд. Оказва се, че не е общувал почти с никого. Както впрочем и Шамборд напоследък. Изобщо той доста се промени от едно известно време насам…
Смит наостри уши.
— В какъв смисъл? — внимателно попита той.