— Непременно ще се обадя.
Навън Смит отново се вгледа в сградата, над която се виеха тънички струйки дим, поклати глава и тръгна надолу по алеята. Безпокоеше се за Марти и реши да звънне в болницата. Старшата сестра на интензивното го уведоми, че състоянието на Марти е стабилно, като от време на време се появяват признаци, че е възможно скоро да дойде в съзнание. Това все пак звучеше обнадеждаващо.
— А вие как сте? — загрижено попита сестрата.
— Аз ли? — Смит почти беше забравил за удара в главата. Имаше чувството, че оттогава е изминало много време, а и на фона на разигралата се в „Пастьор“ трагедия преживяното от него изглеждаше незначително. — Добре съм, благодаря.
След като изключи клетъчния телефон, прекара още веднъж през главата си онова, което беше научил от Майк: нямаше никакво съмнение, че през последната година Емил Шамборд се беше държал странно, като човек, който има някаква тайна. Странни бяха и онези мъже, които бяха идвали при него. Майкъл Кърнс беше останал с впечатлението, че са военни, което беше някаква следа, нишка, от която да се тръгне…
Потънал в тези мисли, изведнъж изпита чувството, че по гърба му полазиха тръпки.
Това можеше да означава само едно — някой го наблюдаваше. С годините тази му способност да долавя заплахата, някои я наричаха шесто чувство, се беше изострила. Беше едва доловимо чувство — лекичко настръхване на кожата на тила, — но никога не го спохождаше случайно, вече се беше уверил в това. Имаше опашка и трябваше да се отърве от нея.
Шеста глава
На капитан Бонард му се струваше, че долавя навсякъде мириса на гниещи фурми, развалена козя мас и застояла вода, но това беше само игра на въображението. Беше сменил военната униформа с лек цивилен костюм, но въпреки това изнемогваше от горещината и ризата му беше подгизнала от пот.
Той се озърна. Помещението, в което се намираше, напомняше вътрешността на всяка една от стотиците бедуински палатки, пръснати из пустинята, в които беше седял по времето, когато служеше в бившите колонии. Прозорците бяха закрити от марокански завеси, а на пода имаше пъстри тъкани възглавнички. Африкански стенни килимчета и други ръчно изработени предмети украсяваха стените, а мебелите от кожа и дърво бяха прекалено ниски и твърди за вкуса на един европеец.
Отпусна се с въздишка на една табуретка на педя от земята, благодарен, че поне не му се налагаше да седи с кръстосани крака на пода. За момент изпита чувството, че горещият тропичен вятър всеки миг ще вкара сух пясък изпод стените на палатката, но, разбира се, това беше само илюзия, защото не се намираше в Сахара, нито пък в палатка, колкото и жив да беше оня противен, натрапчив мирис в спомените му. Бонард тръсна глава. Имаше да мисли за по-важни неща. Заговори на френски с рязък, гневен тон:
— Що за идея беше да изпратите оня човек в болницата да убие Мартин Целербах? Пълно безумие. Не очаквах това от вас, мосю Мавритания! Как си го представяхте — свършва си работата и си тръгва по живо, по здраво? Може и да е бил професионалист, но ако го бяха хванали, Сюрте щяха да го накарат да изпее и майчиното си мляко! А сега са удвоили охраната и пиле не може да прехвръкне. По дяволите!
Човекът, към когото Бонард се беше обърнал с мосю Мавритания (име, широко известно в подземния свят), изслуша гневната тирада на капитана с каменно лице. Престъпният бос имаше закръглена фигура и меки, грижливо поддържани ръце. Изисканият перленосив костюм, шит от първокласен английски шивач, му стоеше като излят, а маншетите на ризата му бяха снежнобели.
Докато Бонард се горещеше, Мавритания нито веднъж не го прекъсна, но доби изражението на някой, който слуша бръмченето на досадна муха. Най-после, когато капитанът млъкна, прибра кичур коса зад ухото си и заговори с глас, който беше пълна противоположност на меката му, пухкава външност.
— За глупаци ли ни смятате, капитане? Не ни подценявайте. Не сме изпращали никой да убива доктор Целербах — би било твърде неразумно. А и не знам дали изобщо си струва труда — след всичко, което чувам за състоянието му.
— Но нали решихме, че ще го елиминираме? Не бива да поемаме излишни рискове. Ами ако все пак дойде в съзнание?
Мавритания сви рамене.
— Вие го решихте. Ние сметнахме за необходимо да изчакаме, а както сам разбирате, ние сме хората, които ще преценят. Но да оставим това. Имаме да обсъдим по-важни въпроси.
— Но тогава… кой е изпратил убиеца, щом не сте вие?
Мавритания го изгледа, леко наклонил глава на една страна.