От сутринта не беше подгъвал крак — търкаше подове, мъкнеше бали с мръсни чаршафи, тичаше нагоре-надолу, и сега копнееше само за едно — да отдъхне след изнурителния ден. Най-после седна на обичайното си място в кафето — близо до отворената врата, където кухненските аромати се смесваха със свежия полъх на пролетния вятър.
Озърна се — тук идваха много северноафриканци. Освен неговите сънародници, алжирците, тук се събираха още и мароканци, както и жители на Сахара. Наливаха се с вино и пет пари не даваха за изричната забрана на Корана, като че тук Аллах не можеше да знае какво вършат. Фарук ядно поклати глава и отпи от кафето си, свъсил вежди.
В този момент към него се приближи някакъв непознат. Не беше арабин, с тази светла кожа и сини очи. Но говореше арабски учудващо добре.
— Привет, Фарук. Здраво се трудиш, братле. По цял ден превиваш гръб и Аллах вижда, че заслужаваш повече. Затова искам да ти направя едно предложение. Ако, разбира се, те интересува.
Фарук го изгледа изпод вежди.
— От къде на къде ще ми правиш предложение? — промърмори той.
— Само защото ти мисля доброто — отвърна непознатият, без изобщо да се засегне от недружелюбния му тон. — Нима не би искал да заведеш семейството си някъде на почивка?
— На нашего брата не се полага почивка — горчиво се усмихна Фарук.
Арабският на непознатия беше безупречен — това не беше някой от местните диалекти, а по-скоро езикът на образованите — така говореха по книгите. Фарук се опита да определи акцента — човекът насреща му може би беше живял в Ирак или Саудитска Арабия. Но беше европеец — малко по-възрастен от Фарук, слаб и жилав, със силен слънчев загар. Беше облечен доста изискано, но странното бе, че Фарук не можеше да определи националността му, а обикновено го биваше в това — с това се развличаше след работа, докато си седеше в кафето, смазан от умора, и оглеждаше случайните минувачи. Тази игра отвличаше мисълта му от тягостното, съсипващо и еднообразно ежедневие. С непознатия обаче удари на камък.
— Че защо? — усмихна се синеокият. Гласът му преливаше от доброжелателство, а в погледа му се четеше съчувствие. — Да не би да не заслужаваш? С какво си по-лош от другите?
— Не е там работата…
— Виждаш ли? Повярвай ми, всичко може да се уреди. Мога да направя така, че и най-смелите ти мечти да се сбъднат.
Хм. Фарук знаеше, че всяко нещо си има цена.
— Няма да убивам никого, да знаете.
— Че кой е казал, че ще искам това от тебе?! — искрено се учуди непознатият. — Не става въпрос и за кражба, не се безпокой.
— А за какво тогава? Каква услуга ще искате от мен, че предлагате толкова щедра награда?
— Да напишеш собственоръчно една бележка до болничната управа. Два-три реда на френски. Разболял си се и изпращаш братовчед си Мансур да те замести за няколко дни. Това е всичко. След което ще ти платя в брой.
— Нямам никакъв братовчед.
— Хайде де. Всички алжирци имат.
— Добре, може и да имам… Но не и в Париж.
— Защото е пристигнал едва вчера от Алжир — смигна му заговорнически непознатият.
Сърцето запърха в гърдите на Фарук. Дали не сънуваше? Ваканция със семейството — нещо, за което вече дори не смееше да мечтае. А как щяха да се радват децата… Човекът беше прав — не искаше от него кой знае какво. На болничната управа й беше все едно кой ще върши черната работа срещу мизерно заплащане. И в същото време — услугата щеше да бъде платена твърде щедро… Едва ли ставаше дума за нещо невинно — най-вероятно искаха да отмъкнат опиати от отделенията. Какво пък? В края на краищата те всички бяха неверници и Фарук не го беше грижа за тях. По-важното беше, че най-после ще може да заведе жена си и децата някъде… Къде?
— Ще ми се децата да видят Средиземноморието… — подхвана най-после Фарук, като наблюдаваше внимателно изражението на непознатия. — Може би… Капри. Чувал съм, че там пясъкът бил мек като коприна. Само че… сигурно е доста скъпо.
— Колкото до това, ще можеш да си го позволиш — увери го синеокият. — Капри, Кан, Монако или Порто Векио… където решиш.
Имената прозвъняха в ушите на Фарук ал-Хамид магически, пълни с обещания. Някъде в дъното на умореното му, зажадняло за глътка радост съзнание припламна надежда.
— Кажи какво точно трябва да напиша.
Няколко часа по-късно в една от евтините мебелирани стаи под наем в предградията на Бордо иззвъня телефонът. Сградата, в съседство със складовете за вино, беше на самия бряг на река Гарона и откъм пристанището долитаха виковете на докерите и пронизителните сирени на шлеповете. Наемателят на стаята, млад мъж с посърнало лице, който явно не се впечатляваше от мизерната обстановка, трепваше при всяко позвъняване, но така и не вдигна телефона, а си остана седнал на кушетката, с отпуснати ръце.