Най-после, когато звъненето престана, той сякаш изведнъж се съживи, извади някакъв бележник от куфарчето край леглото и започна да записва нещо — отначало колебливо, с трепереща ръка, а после все по-бързо, някак трескаво. След малко спря да пише, очевидно размислил, и изруга тихичко. Скъса листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето. Остави бележника на масата, озърна се като подплашен и махна отчаяно с ръка. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да бяга, да се маха оттук час по-скоро.
Грабна куфарчето и се втурна към вратата. На челото му беше избила пот.
Но преди да беше хванал дръжката на вратата, отвън се почука. Той замръзна на мястото си. Гледаше как някой завърта дръжката с изражението на обречен.
— Жан-Люк, вътре ли си? — тихо попита мъжки глас. — Аз съм капитан Бонард. Защо не вдигаш телефона? Ще ми отвориш ли?
Жан-Люк преглътна облекчено и облиза с език пресъхналите си устни. Пръстите му трепереха, докато се опитваше да отключи.
— Добър ден, капитане. Как успяхте да…? — започна той, но човекът, който стоеше в тъмния коридор, му направи знак да замълчи. Жан-Люк отстъпи навътре и капитан Бонард, набит енергичен мъж, с униформата на елитните френски парашутни части, влезе в стаята, като обгърна с един-единствен поглед тягостната, безлична обстановка.
— Изглеждаш ми уплашен, Жан-Люк. Ако наистина смяташ, че си в опасност, поне затвори вратата — рязко каза капитанът.
Лицето му беше с квадратна челюст и открит, мъжествен поглед. Русата му коса беше подстригана късо, по войнишки. Цялото му излъчване внушаваше доверие и Жан-Люк си отдъхна, като го видя.
— Е, Жан-Люк, нали щеше да прекараш отпуската си в Аркачон? Защо си се сврял в тази миша дупка?
По страните на младежа изби гъста руменина.
— К-крия се, сър. Търсиха ме в хотела… Някакви мъже. Не ги познавам, но бяха дошли за мен. Знаеха името ми, адреса ми в Париж, всичко… — Той преглътна мъчително. — Видях как единият заплаши с пистолет човека на рецепцията… Те не ме видяха, но аз чух всичко! Какво искаха от мен? Как бяха разбрали, че съм там? Сигурен съм, че бяха дошли да ме убият, а дори не знам защо! Успях да се измъкна навън, метнах се в колата и изчезнах. Спрях на едно закътано местенце край брега и смятах по някое време да се върна за багажа си, когато чух по радиото за трагедията в „Пастьор“. Доктор Шамборд… наистина ли е мъртъв, сър? Какви са новините?
Капитан Бонард мрачно поклати глава.
— Имаме сведения, че доктор Шамборд е останал в лабораторията си до късно онази вечер и никой не го е виждал оттогава. Лабораторията му е унищожена. Боя се, че може да се е случило най-лошото. Броят на жертвите още не е установен. Днес следобед полицаите са измъкнали още две тела изпод развалините.
— Горкият доктор Шамборд! Беше толкова добър към мен… Все ми повтаряше, че се преуморявам и имам нужда от почивка… Най-после склоних да си взема отпуска и ето че се случи това… Какъв ужас!
Капитанът помълча.
— Тъжно, наистина… Но ти не довърши разказа си. Защо според теб онези мъже биха се интересували от теб?
Помощникът на Шамборд избърса очите си.
— Как защо? Още щом чух за „Пастьор“ и за доктор Шамборд, веднага ми стана ясно. Затова избягах и… така се озовах тук. Този пансион е на доста затънтено място — надявам се да съм успял да им се изплъзна. Но толкова ме е страх…
— Разбирам. Значи затова ми позвъни?
— Да. Не знаех към кого друг да се обърна…
Капитанът изглеждаше малко объркан.
— Ако правилно съм те разбрал… излиза, че онези са по петите ти заради Емил Шамборд? Означава ли това, че… експлозията не е била случайна?
Жан-Люк кимна утвърдително.
— Мисля, че целта им е била да убият доктор Шамборд. Аз самият представлявам интерес за тях само защото бях негов помощник.
— Но защо, за бога, някой ще иска да убива доктор Шамборд?!
— Не зная, капитане, но според мен заради молекулярния компютър. Когато излязох в отпуска, той беше почти готов. Доктор Шамборд беше деветдесет и девет процента сигурен, че е успял да създаде действащ прототип. Но не искаше да разгласява това, преди да се увери, че наистина е готов. Нали го знаете какъв перфекционист беше — държеше да изпипа всичко… А този компютър, веднъж създаден, би бил в състояние да направи чудеса. Затова… мисля, че много хора биха били готови на всичко, само и само да сложат ръка върху него.