Високият мъж влезе последен в бара, кимна за поздрав на останалите и зае обичайното си място в ъгъла. Беше жилав, в средата на четиридесетте и поне с няколко пръста по-висок от останалите посетители, с остри, грубовати черти на лицето и насмешливи очи. Някои от селяните го наричаха „сеньор“, ала Антонио, който се запъти към него с гарафа вино и чаша в ръка, се държеше по-свойски.
— Muy buenos, amigo. Va bien?1
— Ola, Tonio2 — спокойно отговори високият мъж — Si, va bien.3
От телевизора над бара се разнесе силна музика и той се обърна. Започваха вечерните новини и мъжете се умълчаха, за да не пропуснат нещо. На екрана се появи говорителят, който накратко описа отпътуването на американския президент Кормак от Москва. Картината се смени и на екрана се появи летище „Внуково“. Президентът застана пред микрофона и започна да говори. Испанската телевизия не използваше субтитри, а преводът се дублираше от четец. Мъжете в бара слушаха внимателно. Когато Джон Кормак свърши речта си и подаде ръка на Горбачов, камерата (екипът беше на ВВС и отразяваше събитието за всички европейски телевизии) показа в едър план приветстващите работници от летището, милиционерите и накрая представителните отряди на КГБ. Испанският говорител отново а появи на екрана. Антонио се обърна към високия мъж.
— Es un buen hombre, Senor Cormak4 — рече той широко усмихнат и потупа високия мъж по гърба, като че ли клиентът му имаше нещо общо с човека от Белия дом.
— Si — кимна замислено високият мъж. — Es un bien hombre.5
Сайръс В.Милър не беше наследил богатството си. Произхождаше от бедно фермерско семейство от Колорадо. Беше още момче, когато една минна компания откупи малкото стопанство на баща му и унищожи земята с машинариите си. Тогава реши, че щом не можеш да се пребориш с врага си, най-доброто, което можеш да направиш, е да станеш като него и той започна сам да си пробива път в живота. Първо в Колорадския минен институт в Денвър, откъдето през 1933 година излезе само с диплома в джоба и с дрехите на гърба си. По време на обучението си бе разбрал, че нефтът го вълнува много повече от камънаците и се отправи за Тексас. Тогава още беше времето на независимите петролотърсачи, когато концесиите не бяха спъвани от предварително одобрявани държавни планове за развитие или пък грижи за екологията.
През 1936 година той си набеляза място, изоставено от Тексако, защото, според него, те просто не бяха копали там, където трябва. Успя да убеди един човек със собствена сонда да се присъедини към него. Повече усилия трябваше да положи, докато една банка се съгласи да му отпусне необходимия заем срещу част от правата. Права, при това доста повече, получи и агенцията за специализирано оборудване за останалата част от съоръженията и след три месеца бликна нефт — много нефт. Той изкупи сондажната платформа, нае още сонди и нови парцели. С избухването на войната през 1941 година сондите му заработиха с пълна сила и парите потекоха. Но той искаше още. И както през 1939 година беше предвидил предстоящата война, така и през 1944 година нещо привлече вниманието му.
Един англичанин на име Франк Уитъл бе изобретил самолетен двигател без витло и с огромна мощност. Сайръс Милър се чудеше какво ли гориво използва този двигател.
През 1945 година научи, че „Боинг-Локхийд“ са получили правата върху реактивния двигател на Уитъл, а горивото не е високооктанов бензин, а най-обикновен Керосин. Той вложи голяма част от капиталите си в закупуването на една позападнала рафинерия в Калифорния, след което се обърна към „Боинг-Локхийд“ и отново имаше късмет, защото по това време на тях вече им бе омръзнало да търпят високомерното отношение на големите петролни компании. Милър им предложи придобивката си и заедно разработиха новото авиационно турбинно гориво — AVTUR. Оказа се, че остарялата рафинерия на Милър е точно това, което им трябва за производството на AVTUR и едва бяха получили първите мостри от новата продукция, когато започна войната в Корея. Сблъсъкът между реактивните изтребители Сейбър и китайските Мигове възвести ерата на реактивните двигатели. „Пан-Глоубъл“ навлезе в орбита и Милър се завърна в Тексас.
Междувременно се ожени. Мейбъл изглеждаше съвсем мъничка в сравнение със съпруга си, но той я обичаше безумно и всъщност тя беше човекът, който държеше кормилото в дома им през тридесетте години семеен живот. Деца нямаха — тя смяташе, че е твърде дребна, а здравето й много крехко, за да ражда деца и Милър не й се противопостави. За него бе щастие да изпълнява всяко нейно желание. Беше неутешим, когато Мейбъл почина през 1980 година. Тогава откри Бога. Не се отдаде на църквата, а на своя Бог. Започна да води свои лични разговори с Всемогъщия и с радост откри, че Бог му отговаря и разумно го съветва как да увеличи богатството си и как да служи на Тексас и на Съединените щати. Разбира се, от вниманието му убягваше фактът, че божествените наставления бяха винаги такива, каквито той желаеше да чуе, както и това, че Създателят напълно споделяше собствения му шовинизъм, предразсъдъци и фанатизъм. Продължаваше както винаги досега да избягва карикатурния образ на тексасеца, — остана непушач, пиеше съвсем умерено, водеше целомъдрен живот, проявяваше забележителен консерватизъм в облеклото и речта си, беше винаги учтив и безкрайно ненавиждаше вулгарния език.