След Рю дьо Шалон следваха няколко тесни улички, всяка от тях носеща названието „пасаж“, които бяха свързани с оживеното авеню „Доменил“. Една пресечка по-долу от мястото, където той бе освободил таксито, те откриха улицата, която търсеха — Пасаж дьо Вотрен — и завиха в нея.
— Невероятна мръсотия — отбеляза Сам.
— Той я избра. Срещата е в един бар.
На улицата имаше два бара, които едва ли биха уплашили Риц с конкуренцията си.
На петдесет метра след първия бар, на отсрещната страна на улицата, се намираше вторият — „При Юго“. Куин бутна външната врата. Вляво бе барплотът, вдясно — две маси близо до прозореца към улицата, който бе скрит зад плътни дантелени завеси. И двете маси бяха празни, както и цялото заведение, с изключение на неговия небръснат съдържател, който се занимаваше с кафе машината зад барплота. Куин добре съзнаваше, че отворената зад него врата, в която стоеше Сам, го прави видим отвсякъде. Ако имаше човек в тъмните сепарета в дъното, той трудно можеше да бъде забелязан. След миг той съзря единствения посетител в бара. Най-отзад, сам на маса, с кафе пред него, втренчил поглед в Куин.
Куин прекоси помещението, следван от Сам. Мъжът не помръдна. Очите му, с изключение на бързия поглед, хвърлен към Сам, не се откъсваха от Куин. Накрая Куин застана до него. Мъжът бе облечен с яке от рипсено кадифе, ризата му бе разкопчана около врата. Оредяваща жълтеникаво-червена коса, към петдесетте, измършавяло неприятно лице, силно белязано от шарка.
— Зак? — каза Куин.
— Същият. Седни. Коя е тази?
— Партньорка. Нямам тайни от нея. Ти пожела тази среща, Зак. Да започваме.
Той седна срещу Зак с ръце върху масата. Без номера. Мъжът бе втренчил в него поглед, изпълнен със злоба. Куин знаеше, че някъде бе виждал това лице, спомни си архивите на Хеймън и онези в Хамбург. Изведнъж се сети. Сидни Фийлдинг, един от командирите на отделение в Пети отряд на Джон Петерс в Паулис, бивш наемник в Конго. Мъжът се тресеше от едва сдържано вълнение. След няколко секунди Куин осъзна, че това бе ярост, но примесена с нещо друго. Много пъти Куин бе виждал този поглед, във Виетнам и другаде.
Човекът бе вбесен и ожесточен, но в същото време бе изплашен до смърт. Повече Зак не можеше да се сдържа.
— Куин, ти си копеле. Ти и твоите хора, всички сте лъжливи копелета. Беше обещал, че няма да има преследване, беше казал, че ще трябва само да се покрием и след няколко седмици шумотевицата ще отмине… Пълни дивотии. Сега ми казват, че Големият Пол изчезнал, а Яни лежи в една морга в Холандия. На това ли му викаш, че не е преследване? Един по един ни очистват.
— Хей, Зак, успокой топката. Аз не съм от онези, които са ти казали това. Аз съм от другата страна. Защо не започнем отначало? Защо отвлякохте Саймън Кормак?
Зак изгледа Куин така, сякаш бе паднал от небето.
— Защото ни платиха — каза той.
— Платили са ви предварително? Не е било за откупа?
— Не, той беше отгоре. Възнаграждението ни бе половин милион долара. Двеста хиляди за мен, по сто хиляди за останалите трима. Казаха ни, че откупът ще бъде като премия — колкото вземем, остава за нас.
— Добре. Кой ви плати? Кълна се, че не съм един от онези. Извикаха ме един ден след отвличането, за да се опитам да върна момчето. Кой бе организаторът?
— Не знам как се казва. Само знам, че е американец. Нисък и дебел мъж. Свърза се с мен тук. Един Господ знае как ме е открил, трябва да е имал връзки. Винаги се срещахме в хотелски стаи. Аз отивах там, като той винаги бе маскиран. Но плати предварително и в брой.
— Ами разходите? За едно отвличане трябват много пари.
— Платиха допълнително. В брой. Още сто хиляди долара, които трябваше да похарча.
— Това включваше ли къщата, в която се криехте?
— Не, тя бе осигурена. Месец преди работата ние се срещнахме в Лондон. Той ми даде ключовете, каза ми къде се намира и ми нареди да я приготвя за скривалище.
— Дай ми адреса.
Зак му го даде. Куин го записа. Найджъл Крамър и съдебно-медицинските експерти от лабораториите на столичната полиция щяха по-късно да посетят мястото и да го претърсят из основи, търсейки следи. Справката щеше да покаже, че къщата въобще не е била наемана. Тя е била съвсем законно купена за двеста хиляди лири чрез английска адвокатска фирма, представител на една компания, регистрирана в Люксембург.
Щеше да се окаже, че тази компания представлява фиктивно акционерно дружество, представено напълно законно от една люксембургска банка, в която никога не бяха виждали представител на дружеството. Парите, използвани за закупуване на къщата, бяха пристигнали в Люксембург под формата на преводен ордер, издаден от швейцарска банка. Швейцарците щяха да заявят, че парите за превода са били внесени в брой, в щатски долари, в техния клон в Женева, но никой от тях не можеше да си спомни лицето, което ги бе внесло.