— Добре тогава, разкажи ми за Орсини.
— Корсиканец, професионален убиец. По-млад от нас. Когато тримата тръгвахме за срещата с теб в склада, момчето бе облечено с дрехите, с които бе от самото начало. Когато се върнахме, той бе с нови дрехи. Направих Орсини на пух и прах за това. Тъпият копелдак бе излязъл от къщата, противно на всички заповеди, и ги бе купил.
Куин си спомни скандала, който бе чул над главата си, когато наемниците се бяха събрали да проверяват диамантите. Тогава той бе сметнал, че се карат за скъпоценните камъни.
— Защо го е направил? — попита Куин.
Каза ми, че момчето се е оплаквало от студа. Решил, че няма да навреди, ако се поразходи до Ийст Гринстед и купи дрехи от някой спортен магазин. Бях вбесен, защото той не знае бъкел английски и какъвто е дървеняк, ще стои там като пън и само ще се пули.
— Почти сигурно е, че дрехите са били доставени в твое отсъствие — каза Куин. — Добре тогава, този Орсини, как изглежда той?
— Около тридесет и три годишен, професионалист, но никога не бе участвал в акция. Много тъмна брада, черни очи, белег от нож на едната буза.
— Защо го нае?
— Не съм. Аз се свързах с Големия Пол и Яни, тъй като се знаехме от онова време и не бяхме прекъсвали връзките си. Корсиканецът ми бе натрапен от дебелака. Сега чух, че Яни е мъртъв, а Големият Пол изчезнал.
— Добре, какво искаше с тази среща? — попита Куин. — Какво трябва да направя за теб?
Зак се наведе напред и хвана Куин за ръката.
— Искам да изляза от играта — каза той. — Ако си от онези, които ме наеха, кажи им, че не е необходимо да ме преследват. Аз никога няма да се раздрънкам, никога. Поне не на ченгетата. Така че те са в безопасност.
— Но аз не съм от тях — каза Куин.
— Тогава кажи на твоите хора, че не съм убивал момчето — каза Зак. — Това никога не е влизало в сметката. Кълна се в живота си, че никога не ми е и минавало през ум да отнемам живота на това момче.
Куин си помисли, че ако Найджъл Крамър или Кевин Браун успееха някога да пипнат Зак, точно „до живот“ щеше да получи той, за да се наслаждава на гостоприемството на Нейно Величество или Чичо Сам.
— Няколко последни неща, Зак. Диамантите. Ако се надяваш на снизхождение, като начало ще трябва да върнеш откупа. Продаде ли ги?
— Не — отвърна рязко Зак. — Нямах възможност. Тук са. Всички до един, мътните ги взели.
Той бръкна отдолу и стовари една тежка платнена торба върху масата. Очите на Сам щяха да изскочат.
— Орсини — каза Куин невъзмутимо. — Къде се намира той сега?
— Един Бог знае. Вероятно се е върнал в Корсика. Той е дошъл оттам преди десет години, за да участва в бандите в Марсилия, Ница и по-късно Париж. Това бе всичко, което успях да измъкна от него. А, и че е родом от едно село, казва се Кастелбланк.
Куин стана, пое платнената торба и погледна надолу към Зак.
— Здравата си затънал, приятел. До ушите. Ще се опитам да поговоря с някои хора. Може да те допуснат да свидетелстваш срещу съучастниците си, поне така предполагам. Но ще им кажа, че зад теб е имало други хора, а вероятно и зад тях. Ако повярват на това, както и ако ти си признаеш всичко, биха могли да ти пощадят живота. Но за онези, за които си работил… няма никакъв шанс.
Той се обърна да си върви. Сам стана да го последва. Зак също се изправи, сякаш не искаше да се лиши от протекцията на американеца. Куин се спря.
— Един последен въпрос. Откъде измисли името „Зак“?
Той знаеше, че в периода след отвличането психиатри и специалисти по дешифриране на кодове си бяха блъскали главата над това име, търсейки някаква възможна нишка, която да ги насочи към истинската самоличност на човека, избрал такова име. Те бяха работили по варианти на Захари, Захария, проверяваха роднините на известни престъпници, носещи такива имена или инициали.
— Не съм го измислял. То наистина съществуваше — отвърна Зак. — З-А-К бяха буквите върху номера на първата кола, която някога съм притежавал.
Куин повдигна едната си вежда. Психиатрите ще имат много здраве. Той се показа навън. Зак беше зад него. Сам бе все още на вратата, когато гърмежът на пушката раздра тишината в малката странична уличка.
Куин не видя нито колата, нито стрелеца. Той чу обаче отчетливото свистене на куршума, който мина край лицето му и почувства лекия студен полъх върху бузата си. Куршумът се размина на сантиметър с ухото му, но не и със Зак. Наемникът бе ударен точно в долната част на гърлото.
Куин спаси живота си единствено благодарение на светкавичната си реакция. Той добре познаваше този звук, който го наелектризираше. Тялото на Зак отхвръкна назад, удари се в ръба на вратата, сетне отскочи напред. Куин се бе върнал в рамките на вратата, преди коленете на Зак да започнат да се огъват. За секунда тялото му остана право и това бе достатъчно, за да послужи като защитна преграда между Куин и спрялата на двадесетина метра от него кола.