Куин се хвърли назад през вратата, завъртя се, сграбчи Сам и с едно движение двамата се проснаха на пода. В мига, в който падаха върху мръсните плочки на пода, втори куршум мина през затварящата се врата над тях и откъсна парче мазилка от страничната стена на заведението. В този момент вратата се затвори от пружинния механизъм.
Куин бързо запълзя по пода на бара, като влачеше Сам след себе си. Колата се придвижи по уличката, за да намери по-удобен ъгъл за стрелба и дъжд от куршуми пръсна дебелото стъкло на прозореца и направи на решето входната врата. Барманът, предполагаемият Юго, бе с по-бавни реакции. Той стоеше със зяпнала уста зад тезгяха, докато порой от счупени стъкла, сипещ се от рафтовете с бутилки, не го прати на пода.
Изстрелите спряха — смяна на пълнителя. Куин скочи и се втурна към задния изход, лявата му ръка теглеше Сам за китката, а дясната все още стискаше здраво торбата с диамантите. Вратата в дъното на бара водеше към коридор с тоалетни от двете страни. Точно пред тях се виждаше една мръсна кухня. Куин прелетя през нея и отвори с ритник вратата в дъното й. Двамата се озоваха в заден двор.
Касетки с бирени бутилки запълваха двора и чакаха да бъдат извозени. Куин и Сам ги използваха като стъпала, прехвърлиха се през стената и паднаха в друг двор, който принадлежеше към месарницата от съседната улица, Пасаж дьо Гатбоа. Три секунди по-късно те изхвърчаха от магазина пред смаяния поглед на месаря и се озоваха на улицата. За късмет на двадесет метра от тях стоеше едно такси. Отзад немощно се качваше възрастна женица, като същевременно тършуваше в чантичката си за дребни пари. Куин пръв стигна там, буквално издърпа жената навън и й каза: „C’est paye, madame“11.
Той се шмугна отзад в таксито, като не изпускаше китката на Сам, стовари платнената торба върху седалката, извади дебела пачка франкове и я навря в носа на шофьора.
— Да изчезваме оттук, бързо — каза той. — Съпругът на приятелката ми се появи с няколко бияча.
Марсел Дюпон бе възрастен мъж с извит надолу мустак, прекарал четиридесет и пет години от живота си в каране на такси из парижките улици. Навремето се бе сражавал в редиците на френската съпротива. На няколко пъти му се беше налагало да се измъква от опасни ситуации, следван по петите от противника. Той бе французин в кръвта си — русото момиче бе приятна за окото гледка. Той бе и парижанин и винаги можеше да оцени една дебела пачка с банкноти. Отдавна бе отминало времето, когато американците даваха бакшиши от по десет долара. Сега повечето от тях, когато идваха в Париж, изглежда разполагаха със същата сума за целия ден. Той потегли рязко по улицата, като остави зад себе си пушилка от гумите и зави по авеню Доменил.
Куин се пресегна пред Сам и силно блъсна недобре затворената врата. Тя срещна някакво препятствие и се затвори чак на втория път. Сам, бяла като платно, се бе облегнала назад. След миг тя съзря драгоценната си чанта от крокодилска кожа, която бе купила от Хародс. Ударът от вратата бе засегнал дъното й и шевът се бе пръснал. Тя разгледа скъсаното място и сбърчи озадачено чело.
— Куин, какво, по дяволите, е това?
„Това“ бе подаващият се навън край на тънка оранжево-черна батерия, от типа, който се използва за захранване на полароидните фотоапарати. Куин разряза с джобното си ножче останалата част от шева в долната част на чантата и откри, че тя бе свързана с още две батерии в един общ чип, пет сантиметра широк, десет сантиметра дълъг. Предавателят и радионасочващото устройство бяха в една платка, също в дъното на чантата, откъдето излизаше проводник, който бе свързан с микрофона, скрит в металното капаче на сгъвката. Антената бе в ремъка. Това бе едно миниатюрно, професионално, съвършено устройство, което се задействаше от човешки глас, за да пести енергия.
Куин погледна частите, които се намираха на задната седалка между тях. Дори и устройството още да работеше, да се предаде дезинформация чрез него вече бе невъзможно. Възклицанието на Сам вече бе предупредило онези, които подслушваха, че устройството е открито. Той обърна чантата с дъното нагоре и изтърси всички вещи на Сам от нея. Помоли след това шофьора да спре до тротоара и изхвърли чантата и подслушвателното устройство в една кофа за боклук.
— Добре, това обяснява нещата при Марше и Преториус — каза Куин. — Трябва да са били двама — единият се е придържал близо до нас, подслушвал е разговорите ни и веднага е предавал по телефона получената информация на съучастника си, който се е добирал до търсените лица преди нас. Но защо, по дяволите, те не се появиха на фалшивата среща тая сутрин?