— Добре, къде смяташ да се покрия и за колко време?
— Докато не ти се обадя и съобщя по един или друг начин, че всичко е чисто и свободно. Що се отнася до мястото — то е Малага. Имам приятели в южна Испания, които ще се погрижат за теб.
Париж, подобно на Лондон, има две летища. Деветдесет процента от полетите за чужбина се извършват от летището „Шарл де Гол“ на север от столицата. Но полетите за Испания и Португалия все още се обслужват от по-старото летище „Орли“, разположено на юг. За да стане объркването пълно, Париж има два отделни автобусни терминала, всеки един обслужващ различни летища. Автобусите за „Орли“ тръгват от Мон-Монпарнас в Латинския квартал. Куин пристигна там тридесет минути след като напусна Мадлен, паркира и въведе Сам в главната зала.
— Ами дрехите ми и другите неща в хотела? — оплака се тя.
— Забрави за тях. Не вярвам тези престъпници да са толкова глупави, че да не са поставили досега хотела под наблюдение. Носиш ли си паспорта и кредитните карти?
— Да. Винаги ги нося в себе си.
— И аз. Иди до онова гише и изтегли максималната сума пари, която кредитната ти сметка позволява.
Докато Сам се занимаваше с това, Куин похарчи последните си пари, за да й купи еднопосочен билет от Париж до Малага.
Тя бе изпуснала полета в 12,45, но имаше друг в 17,35 следобед.
— Вашата приятелка ще трябва да чака пет часа — каза продавачката от билетното гише. — На всеки дванадесет минути има автобуси, които тръгват от перон „G“ за южния терминал на Орли.
Куин благодари, прекоси залата и стигна до банковото гише, където даде билета на Сам. Тя бе изтеглила пет хиляди долара. Куин взе четири хиляди.
— Сега ще те закарам направо на автобуса — каза Куин. — На „Орли“ ще бъде по-безопасно оттук, в случай че те започнат да проверяват заминаващите самолети. Когато пристигнеш там, бързо преминаваш през паспортния контрол и отиваш в безмитната зона. Там по-трудно ще те стигнат. Вземи си нова ръчна чанта, пътна чанта, дрехи — знаеш от какво ще имаш нужда. След това сядаш и чакаш полета си. Внимавай да не го изпуснеш. Моите хора ще те посрещнат в Малага.
— Куин, аз не знам дума испански.
— Не се тревожи, те всички знаят английски.
Вече на стъпалото на автобуса Сам протегна ръце и ги обви около кръста на Куин.
— Куин, съжалявам, сам по-добре щеше да се справиш.
— Вината не е твоя, скъпа — Куин повдигна лицето й към себе си и я целуна. Никой не им обърна внимание — това бе обичайна сцена на такива места. — Освен това, без теб аз нямаше да имам „Смит енд Уесън“-а. Смятам, че още ще ми трябва.
— Пази се — прошепна тя. Хладен ветрец подухна по булевард „Вожирар“. Последният обемист багаж бе набутан в багажника на автобуса и последните пътници се качиха. Сам потрепери в ръцете му. Той погали с бузата си грейналата руса коса.
— Ще се оправя. Имай ми доверие. Ще ти се обадя по телефона след няколко дни. Тогава, каквото и да стане, ще можем да си отидем спокойно вкъщи.
Той гледаше как автобусът се отправя надолу по булеварда и махна към малката ръка на задния прозорец. Сетне автобусът зави зад ъгъла и изчезна.
На двеста метра от терминала, от другата страна на Вожирар, има голяма пощенска станция. От един магазин за канцеларски материали Куин купи картон и опаковъчна хартия и влезе в пощата. С помощта на джобното си ножче, тиксо, хартия и канап той направи един здрав колет с диамантите и го изпрати препоръчано с експресна тарифа до посланик Феъруедър в Лондон.
От една редица телефонни кабини за международни разговори той се обади в Скотланд Ярд и остави съобщение за Найджъл Крамър. То се състоеше от адрес близо до Ийст Гринстед, Съсекс. Накрая той звънна в един бар в Естепона. Човекът, с когото говореше, не бе испанец, а кореняк лондончанин.
— Да, добре, приятелю — каза гласът от другата страна на телефонната линия. — Ние ще се погрижим за мацето вместо теб.
След като свърши всичките си задачи, Куин се върна в колата си, напълни догоре резервоара в най-близката бензиностанция и се впусна в обедното движение, насочвайки се към околовръстното шосе. Един час след разговора с Испания той стъпи на магистрала А-6, на път за Марсилия.
Спря за вечеря в Боан, сетне положи морна глава на задната седалка и успя да навакса част от пропуснатия си сън. Беше три сутринта, когато отново пое на юг.