Докато той спеше, един друг мъж седеше мълчаливо в ресторанта „Сан Марко“ срещу Хотел дю Колизе и наблюдаваше входната врата на хотела. Той бе там от пладне — учудването на персонала в началото премина по-късно в раздразнение. Той си бе поръчал обяд, през целия следобед не напусна мястото си, след което поръча вечеря. В очите на сервитьорите той изглеждаше като човек, който тихичко си чете до прозореца.
В единадесет ресторантът се приготви да затваря. Мъжът излезе и отиде в съседния хотел „Роял“. С обяснението, че очаква свой приятел, той седна във фоайето, близо до прозореца и продължи бдението си. Най-накрая, в два сутринта, той се отказа.
Отиде с колата си до денонощната поща на Рю дю Лувър, качи се до телефонните кабини на първия етаж и поръча персонален разговор. Остана в кабината, докато чакаше телефонистката да му позвъни.
— Alio, monsieur — каза тя. — Поръчката е изпълнена. Включвам ви. Свържете се, Кастелбланк.
16.
Открай време Коста дел Сол е любимо място за заслужен отдих на преследваните от закона обитатели на подземния свят в Англия. Няколко дузини от тези негодници, съумели да лишат някоя и друга банка или бронирана кола от нейното съдържание или да освободят вложители от техните спестявания, бяха избягали от страната на своите отци, изплъзвайки се на косъм от дългата ръка на Скотланд Ярд и потърсили убежище под топлото слънце на южна Испания, където се наслаждаваха на спечеленото си богатство. Един шегобиец бил казал веднъж, че посред бял ден в Естепона човек може да види много повече славни бандити, отколкото в затвора Паркхърст на Нейно величество по време на вечерна проверка.
Тази вечер четирима от тях чакаха на летището в Малага в резултат на телефонно обаждане от Париж. Там бяха Рони, Бърни и Артър, произнасяно „Арфър“ — всичките зрели мъже — както и младокът Тери, известен като „Тел“. С изключение на Тел всички носеха светли костюми и панамени шапки и въпреки че слънцето отдавна бе залязло, на носовете им се мъдреха слънчеви очила. Те провериха разписанието на пристигащите самолети, отбелязаха, че този от Париж току-що е кацнал, и застанаха дискретно до изхода на митническата зона.
Сам се появи сред първите трима пътници. Тя не носеше никакъв багаж с изключение на новата си ръчна чантичка, купена от „Орли“ и малък кожен сак, също нов, в който имаше тоалетни принадлежности и дрехи за няколко дни. Иначе тя бе облечена в костюма си от две части, с който бе присъствала на утринната среща в бара „При Юго“.
Рони имаше нейното описание, но в действителност очакванията му бяха надминати. Както Бърни и Артър, той също бе семеен и подобно на другите и неговата „драгоценна половинка“ бе с изкуствено изрусена коса, станала още по-светла от непрекъснатото висене под слънцето, а кожата й бе придобила онзи гущероподобен цвят, който се получаваше в резултат на прекомерно ултравиолетово облъчване. С око на познавач Рони оцени светлата кожа от скандинавски тип и елегантната фигура с тънък кръст.
— Няма грешка — промърмори Бърни.
— Апетитно — каза Тел. Това бе неговото любимо, ако не единствено, прилагателно. Всичко, което го учудваше или му харесваше, той определяше като „апетитно“.
Рони пристъпи напред.
— Мис Самървил?
— Да.
— Добър вечер. Това са Бърни, Артър и Тел. Куин ни помоли да се грижим за вас. Колата е съвсем наблизо.
В ранното утро на следващия студен и дъждовен ден — последния от ноември — Куин влезе с колата в Марсилия. Той трябваше да избира между самолета до Аячо, столицата на Корсика, от летище Мариньон и да пристигне там същия ден или да се качи с колата си на вечерния ферибот.
Той избра ферибота. От една страна отпадаше наемането на кола в Аячо, от друга можеше спокойно да вземе „Смит енд Уесън“-а със себе си, все още пъхнат зад колана, а от трета смяташе, че като предпазна мярка трябва да накупи това-онова за престоя си в Корсика.
Пътните знаци, указващи посоката към фериботното пристанище на Ки де ла Жулиет, бяха достатъчно ясни. Самото пристанище бе почти пусто. Сутрешният ферибот от Аячо бе застанал на кея, пътниците му бяха слезли преди час. Билетното гише на Булевард де Дам още не бе отворено. Той паркира и закуси здраво, докато чакаше.
В девет часа той купи билет за нощния ферибот. По разписание „Наполеон“ трябваше да тръгне в осем вечерта и да пристигне в седем на следващата сутрин. С билета си той вкара Асконата в паркинга за заминаващи близо до кей J4, откъдето фериботът щеше да тръгне. След като свърши, върна се пеш в града, за да направи покупките си.
Лесно намери една платнена чанта и купи от една аптека тоалетни принадлежности, които замениха изоставените на Рю дьо Колизе в Париж. Срещна няколко отказа в специализираните магазини за мъжка мода, но накрая късметът му проработи в един, който се намираше на пешеходната улица Сен Фереол, в близост до Старото пристанище на юг.