След Проприано той измина няколко километра по крайбрежната равнина, преди шосе D-268 да го поведе към планината Оспедале. Сега вече бе напуснал националната пътна мрежа (шосета с означение N) и навлезе в департаментната (шосета D), които не бяха нищо повече от тесни единични платна, макар всъщност да бяха широки магистрали в сравнение с черните пътища високо в планината, които тепърва щяха да се появят. Шосе D-268 следваше северната страна на долината Фюмичиколи, която бе вече изчезнала от погледа вдясно по-долу.
Той подмина няколко малки селца с къщи, изградени от плочи сив местен варовик, кацнали върху стръмни ридове и скали, откъдето се откриваха замайващи гледки и се чудеше как тези фермери изкарват прехраната си от тези нищожни нивици и овощни градини.
Пътят непрекъснато се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, виеше се и лъкатушеше, спускаше се за да прекоси мажа гънка в земята и след този кратък отдих отново поемаше нагоре. След Сен Люси дьо Талано дърветата свършиха и склоновете се покриха с гъст килим от пирен и мирта, стигащ над коляното, който местните жители наричаха „маки“. През Втората световна война придобил популярност изразът „да хванеш маките“, който те използвали, когато бягали от домовете си в планината, за да не бъдат арестувани, от Гестапо. Оттук дошло и прозвището. „Макисар“ или просто „Маки“, което получили членовете на френската съпротива.
Корсика е древна като своята планина и от незапомнени времена по нейните склонове са живели хора. Подобно на Сардиния и Сицилия, Корсика е била поробвана безброй пъти и винаги пришълците са идвали като завоеватели, нашественици и събирачи на данъци с едничката цел да господстват и да грабят, без никога да дават. С оскъдните си и без това средства за препитание, реакцията на корсиканците била да, хванат планината — тяхната естествена крепост и убежище. Поколения въстаници и бандити, хайдути и партизани хващали пътеките към планината, за да се крият от властите, дошли от крайбрежието да събират данъци и налози от хора, които не са в състояние да ги платят.
От този си многовековен опит планинците развили своя собствена философия на потайност и взаимопомощ. Властите представлявали несправедливостта, Париж събирал данъци със същата жестокост, както който и да е друг завоевател. Въпреки че Корсика е част от Франция и й е дала Наполеон Бонапарт и хиляда други благородници, за планинците чужденецът си оставаше чужденец, предвестник на несправедливост и на данъчни грабежи, без значение дали е от Франция или от някъде другаде. Корсика можеше да изпраща десетки хиляди свои синове на работа във Франция, но изпаднеше ли някой от тях в беда, старата планина винаги бе готова да го приюти в своята пазва.
Планината, бедността и чувството, че са преследвани, положили основите на твърдата като скала солидарност между хората, върху която бил изграден Корсиканският съюз, смятан от някои за по-опасен и потаен дори от Мафията. Това бе светът, който двадесетият век със своите Общи пазари и европейски парламенти не бе успял да промени с нищо и в който Куин влезе през последния месец на 1991 година.
Малко преди селцето Леви имаше тесен път, обозначен с D-39 и знак, указващ посоката към Карбини. Пътят вървеше право в южна посока и след седем километра прекоси Фюмичиколи — сега само малко поточе, извиращо от снагата на Оспедале. В Карбини, селце от една уличка, където старци в сини селски ризи седяха пред каменните си къщурки и пилета ровеха из праха, туристическият справочник на Куин се изчерпа. От селото излизаха два пътя. D-148 извиваше обратно на запад, откъдето Куин бе дошъл, но вървеше по южната страна на долината. Право напред продължаваше D-59 към Ороне, за да стигне до Сота доста по на юг. На югозапад се виждаше да стърчи връх Каня, вляво от него мълчаливо бе полегнала планината Оспедале, а най-високо от всичко се издигаше нейният връх Пунта дела Вака Морта, наречен така, защото погледнат от определен ъгъл той наподобяваше мъртва крава. Куин продължи право напред.
След Ороне планината се приближи плътно вляво до него. Отклонението за Кастелбланк бе на три километра оттук. Шосето се бе превърнало вече в обикновен черен път и тъй като няма нито едно шосе, което да пресича Оспедале, пътят, по който Куин се движеше, трябваше някъде да свършва. Оттук той виждаше огромните светлосиви зъбери, извисяващи се от снагата на хребета, които, незнайно кога, някой бе оприличил на бял замък — неудачно хрумване, което бе дало и името на селото преди много години. Куин внимателно караше по тесния черен път. Пет километра по-нагоре, високо над D-59, той влезе в Кастелбланк.