Пътят свършваше на селския площад, който се намираше в края на селото, опряло гръб в планината. От двете страни на тясната уличка, която водеше към площада, имаше схлупени каменни къщурки — всичките затворени и със спуснати кепенци. Нямаше пилета да ровят из праха, никакви старци не седяха отвън. Селцето бе смълчано. Той пристигна на площада, спря, слезе и разкърши тяло. В същото време надолу по главната улица се чу шум от запалване на тракторен двигател. Измежду две къщи се появи и самият трактор, дотътри се до средата на пътя и спря. Шофьорът извади ключа за запалване, скочи на земята и изчезна между къщите. Между задната част на трактора и стената на една от къщите имаше достатъчно място за мотоциклет, но не и за кола. Ако някой решеше да се връща по улицата, тогава тракторът трябваше да се отмести.
Куин се огледа. Освен пътя, площадът имаше три други страни. Вдясно имаше четири къщи, отпред малка каменна църква, вляво се намираше това, което трябва да бе средището на селския живот — схлупена кръчма на два етажа с покрив от каменни плочи. Виждаше се и една уличка, водеща към останалата малка част от Кастелбланк, която бе настрани от пътя — къщурки, сгушени една в друга, плевници и дворчета, чиито гърбове бяха опрени в снагата на планината.
От вратата на църквата се показа дребен свещеник на пределна възраст, който, без да забележи Куин, се обърна да заключи вратата зад себе си.
— Bonjour, mon pere12 — каза бодро Куин. Божият човечец подскочи като гръмнат заек, извъртя уплашен поглед към Куин и затупурка бързо с крачетата си през площада, за да изчезне по уличката покрай кръчмата. През целия си път той не преставаше да се кръсти.
Появяването на Куин би изненадало всеки корсикански свещеник, тъй като продавачът от специализирания магазин за мъжка мода в Марсилия беше надминал себе си в издокарването му. Той носеше украсени каубойски ботуши, светлосини дънки, яркочервена пепитена риза, яке от еленова кожа с ресни и широкопола шапки. Ако стремежът му бе да изглежда като карикатура на онези нагиздени за окото на туриста фермери, той бе успял. Взе ключовете за колата и платнената си чанта и влезе в бара.
Вътре бе тъмно. Съдържателят стоеше зад тезгяха и усърдно търкаше чашите — нещо ново по тези места, предположи Куин. Иначе в кръчмата имаше четири обикновени дъбови маси с по четири стола до тях. Заета бе само една — на нея седяха четирима мъже, забили поглед в картите пред себе си.
Куин отиде до бара, сложи чантата на пода, но не свали широката си шапка. Барманът го изгледа.
— Мосю?
Без любопитство, без изненада. Куин се престори, че не забелязва това и го заслепи с лъчезарна усмивка.
— Чаша червено вино, ако обичате — каза той с официален тон.
Виното бе тукашно, тръпчиво, но добро. Куин отпи глътка и го одобри. От една врата зад бара се появи закръглената жена на съдържателя, сложи няколко чинии с маслини, сирене и хляб, не погледна въобще към Куин и след една кратка дума на местен диалект от съпруга й изчезна обратно в кухнята. Картоиграчите също отказваха да го погледнат. Куин се обърна към бармана.
— Търся — каза той — един господин, за когото предполагам, че живее тук. Името му е Орсини. Познавате ли го?
Барманът хвърли поглед към картоиграчите, сякаш очакваше някой от тях да му подскаже какво да отговори. Никой не се помръдна.
— Да не би да е мосю Доминик Орсини? — попита барманът. Куин се замисли. Те бяха блокирали пътя навън, признавайки че Орсини съществува. Искаха на всяка цена той да остане. Докога? Той извърна поглед назад. Небето навън бе светлосиньо, огряно от лъчите на зимното слънце. До свечеряване, може би. Куин се обърни отново към бара и прекара върха на пръста по бузата си.
— С белег от нож? Доминик Орсини?
Барманът кимна.
— Можете ли да ми кажете как мога да стигна до къщата му?
За втори път барманът погледна настойчиво към картоиграчите за помощ. Този път тя дойде. Един от тях, облечен, за разлика от останалите, в официален костюм, вдигна очи от картите и продума.
— Мосю Орсини отсъства днес, мосю. Ще се върне утре. Ако изчакате, ще се срещнете с него.