Тя бе построена изцяло от дървени трупи — огромни стволове, наредени хоризонтално под един схлупен покрив, върху който имаше натрупан близо метър сняг. Агентът наблегна на вградения в къщата гараж — кола, оставена в неотоплено помещение при този студ, на сутринта щеше да се превърне в купчина метал и замръзнал бензин — и наличието на печка с дърва, която да подгрява водата и радиаторите.
— Ще я взема — каза Куин.
— Ще ви трябва газ за лампите, бутилки с пропан-бутан за готвене, брадва за цепене на дървата за печката — каза агентът. — И храна. И повечко бензин. В места като тези провизиите ви не трябва да привършват. И подходящо облекло. Това, което носите в момента, е малко тъничко. Не забравяйте да си покривате лицето, в противен случай може да получите тежки измръзвания. Няма обаче телефон. Сигурни ли сте, че я искате?
— Вземам я — отвърна Куин.
Те се върнаха с колата обратно в Сейнт Джонсбъри. Куин му каза името и националността си и плати авансово.
Агентът бе или твърде учтив, или просто не се интересуваше защо един квебекчанин ще търси убежище във Върмонт, след като самият Квебек му предлага толкова тихи кътчета.
Куин запомни няколко обществени телефонни кабини, които можеше да използва денонощно и прекара нощта в местен хотел. На сутринта натъпка джипа с всичко, от което щеше да има нужда и се отправи обратно в планината.
По едно време, когато бе спрял за малко на излизане от Норт Данвил, за да провери посоката, му се стори, че чу ръмжене на двигател надолу по склона зад себе си, но реши, че звукът идва от близкото село или че може би се е заблудил от собственото си ехо.
Той запали печката с дърва и топлината бавно започна да изпълва вилата. Печката бе с добра тяга и пламъкът бързо се разгоря зад металната вратичка. Когато я отвори, топлината го ожари така, сякаш идваше от доменна пещ. Бойлерът с водата се размрази и се нагря, затопляйки радиаторите в четирите стаи на вилата и по-малкия бойлер за миене и къпане. Към обяд той вече се бе съблякъл по риза, съживен от топлината. След обяда той нарами секирата и като използва част от камарата нарязани борови цепеници зад къщата, нацепи дърва за една седмица напред.
Във вилата нямаше нито телевизор, нито телефон. Той разполагаше само с едно радио, което бе купил в града. След като осигури всичко необходимо за седмица напред, той седна с новата си портативна пишеща машина и започна да пише. На следващия ден отиде с колата до Монпелие, откъдето излетя за Бостън и оттам за Вашингтон.
Целта на пътуването му бе Юниън Стейшън на Масачузетс авеню и Втора улица, една от най-елегантните железопътни гари в Америка, построена от бял камък, който все още блестеше след неотдавнашното си почистване. Сградата бе променена — не бе такава, каквато я помнеше. Но коловозите все още тръгваха от старото си място — перона, разположен на по-ниско ниво под свода на централната зала.
Той намери това, което търсеше, на срещуположната страна на пероните за качване „Н“ и „J“ на Амтрак. Между вратата на полицейския участък и дамската тоалетна имаше осем обществени телефонни кабини, наредени в редица. Номерата на всичките започваха с цифрите 789. Той си записа и осемте номера, пусна писмото и си тръгна.
По пътя към вашингтонското национално летище таксито, в което той се возеше, пресече река Потомак и зави надолу по Четиринадесета улица. Вдясно от него се виждаше големият купол на Белия дом. Куин се питаше как ли се чувства човекът, който живееше в сградата под купола. Човекът, който му бе казал „Върнете ни обратно сина“ и чиито надежди той не оправда.
През месеца, последвал погребението на сина им, в отношенията и поведението на Кормакови настъпи промяна, която единствено психиатър би могъл да разбере или обясни.
В дните, когато синът му бе държан в плен от похитителите, президентът, въпреки че състоянието му се бе влошило вследствие напрежението, тревогите, безпокойството и безсънието, все пак бе успял да запази самообладание. Към края на този период, когато съобщенията от Лондон намекваха за едно скорошно освобождаване, той дори сякаш се бе посъвзел. Съпругата му обаче, която не бе на такава интелектуална висота и пред която не стояха за решаване административни задачи, за да отвлекат вниманието й в друга посока, се бе отдала изцяло на скръбта и на успокоителни.
Но след онзи ужасен ден в Нантъкет, в който студената земя прие единствения им син, ролите на родителите незабелязано се размениха. Майра Кормак се бе разридала на рамото на агента от секретните служби, когато стояха до гроба и бе плакала през целия полет обратно до Вашингтон. Но с течение на дните тя сякаш се посъвзе. Може би защото бе осъзнала, че след загубата на момчето, което бе обсипвала с майчини ласки и грижи, тя бе наследила друго, по-голямо дете — своя съпруг — който никога преди това не бе търсил в нея опора и утеха.